Драконите на изчезналата луна [bg]

Малис чакаше и радостно наблюдаваше с надеждата да види как синият дракон ще се поколебае, а минотавърът на гърба му ще заплаче като малко дете. Разбира се, тези двамата не бяха кой знае каква заплаха. Уверена в това, Малис насочи вниманието си към другия дракон и неговия ездач. Раздразнено отбеляза, че този дори за миг не е изпитал съмнение и целенасочено се приближава все повече към нея. Драконесата внезапно си даде съвсем ясна сметка защо страхът не го бе поразил. Беше виждала достатъчно трупове на дракони, за да разпознае поредния.

Значи този Един бог умееше да вдигна мъртвите. Малис бе по-скоро ядосана, отколкото впечатлена, понеже сега щеше да й се наложи да преосмисли бойната си стратегия. Скърцащото, проядено от червеи плашило нямаше да се поддаде на страха и едва ли би се подчинило на болката. Вече бе мъртво, така че как можеше да го погуби? Щеше да й се отвори повече работа, отколкото бе предполагала.

— Първо използва душите на мъртвите, за да ме ограбиш — изрева драконесата. — А сега си измислила това прогнило, мумифицирано изчадие, за да се изправиш насреща ми. Какво очаквате ти и твоят незначителен бог от мен? Да запищя? Да припадна? Не се боя ни от живите, ни от мъртвите. Храня се с тях. А скоро ще се нахраня с вас!

Малис внимателно ги наблюдаваше и се опитваше да разбере какво смятат да направят, като същевременно обмисляше своя следващ ход. Вече напълно бе отписала синия дракон. Създанието беше в жалко състояние. Съвсем ясно подушваше вонята на страха му, а и ездачът му не бе в по-добро положение. Ездачката на мъртвия дракон обаче бе нещо различно. Малис се изви пред очите на Мина, за да позволи на момичето да огледа добре могъщия си противник. Нямаше как да спечели. Нищо не можеше да я спаси.