Драконите на изчезналата луна [bg]

— Благодаря ти, дъще — отвърна смирено той, играейки ролята си на просяк. — Ако нямаш нищо против да ме упътиш по посока на храма, ще ти бъда много благодарен. Искам да потърся там утеха и съвет.

— Ето нещо, в което си приличаме, сър — рече жената. Тя го взе под ръка и бавно го поведе напред. — Понеже мен също ме мъчат тревоги.

Огледало ясно усещаше мъката в гласа й. В него и в треперещите й ръце.

— Споделената мъка е половин мъка — рече внимателно той. — И дори и да не мога да виждам, все пак умея да слушам.

Докато двамата крачеха, безпогрешният му драконов слух долавяше биенето на чудовищни крила. Вонята на Малис ставаше все по-непоносима. Трябваше да вземе решение.

Трябваше да престане да разговаря с непознати и да се заеме със собствените си дела, ала нещо го накара да избере противоположното. Сребърният дракон бе живял дълго на този свят и не вярваше в случайността. Тази случайна среща не беше никаква случайност. Жената се бе приближила, подтиквана от състрадание. Тъгата и болката й го бяха трогнали.

Двамата най-после влязоха в Храма. Огледало започна да опипва край себе си, додето намери онова, което търсеше.

— Спри тук — каза той.

— Още не ме стигнали до олтара — рече жената. — Това, което докосват ръцете ти, е саркофаг. Остава съвсем малко.

— Зная — отвърна драконът, — но предпочитам да остана тук. Жената в този саркофаг е мой стар познат, нали разбираш.

— Златна Луна? — В гласа на соламнийката имаше изненада и внезапно породена предпазливост. — Твоя стара познайница?

— Изминах дълъг път, за да я видя — каза той.

Гласът на Палин му шепнеше — тихо и настоятелно:

— Огледало, какво правиш? Не можеш да й се доверяваш. Името й е Одила. Някога е била соламнийски рицар, но мракът я погълна.

— Няколко минути насаме с нея. Това е всичко, което искам — произнесе едва чуто сребърният дракон.

— Останете колкото искате, сър — намеси се Одила, разбрала думите му погрешно. — Макар че няма да имаме много време. Малис вече се е упътила за насам.

— Вярваш ли в Единия бог? — попита Огледало.

— Да — отговори предизвикателно Одила. — А вие?

— Вярвам в Такхизис — рече драконът. — Почитам я, но не й служа.

— Как е възможно? — попита настоятелно жената. — Ако вярвате в Такхизис и я почитате, значи трябва да й служите.