![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
— Ще ти отговоря под формата на разказ. Беше ли заедно със Златна Луна, когато тя умря?
— Не. — Гласът на Одила бе омекнал. — Никой освен Мина не е присъствал на смъртта й.
— И все пак е имало свидетели. Един магьосник на име Палин Маджере е подслушал и видял разговора между двете. Някъде тогава Такхизис е разкрила истинската си природа на Златна Луна. Това е бил нейният момент на триумф. Дълго време Златна Луна е била най-горчивият й враг. Каква ли радост е изпитвала Такхизис, докато е разказвала на Златна Луна, че силите и магията й, могъществото да съзидава и изгражда, се дължат не на друг, а на богинята. Такхизис казала на Златна Луна, че могъществото на сърцето извира не от светлината, а от мрака. Така богинята се надявала да я убеди да я последва, обещала й живот, младост, красота. Всичко това, но в замяна на вярната й служба и преклонение… Златна Луна отказала да приеме. Отказала да се преклони пред богинята, донесла толкова болка и мъка на света. Такхизис била ядосана. Ето защо наказала Златна Луна с товара на собствената й възраст, направила я слаба, немощна, поставила я на прага на смъртта. Богинята се надявала, че учителката ще умре от отчаяние, знаейки че Такхизис е спечелила битката, че отсега нататък тя ще бъде „единственият бог“. Сега и завинаги. Предсмъртните думи на Златна Луна обаче били молитва.
— Към Такхизис? — заекна Одила.
— Към Паладин — отвърна Огледало. — Молитва, искаща прошката му, задето е изгубила вярата си. Молитва, която потвърждавала подновената й вяра.
— Но защо е отправила молитвата си към Паладин, щом е знаела, че той няма да я чуе? — попита жената.
— Златна Луна не се молела, за да получи отговор. Тя вече го знаела. Отдавна носела тя истината за любовта и прошката му в себе си. Така, макар че можело никога да не види бога на Светлината или да получи благословията му, той продължавал да бъде с нея както тогава, така и преди. Златна Луна разбирала лъжата на Такхизис. Доброто, сторено от учителката, наистина идвало от сърцето, било невъзможно да извира от сърцето на мрака. Чудесата се случвали благодарение и единствено на Паладин, защото той никога не я бил напускал. Той бил част от нея.
— За мен е твърде късно — каза отчаяно Одила. — Вече не мога да се надявам на изкупление. Виждаш ли? Докосни тук. — Тя улови ръката му и сложи пръстите му върху дланта си. — Белезите са пресни. Направи ми ги благословеното драконово копие. Бях наказана.
— Кое те наказа, дъще? — попита внимателно Огледало. — Царица Такхизис? Или истината в сърцето ти?
Одила не отговори.
Драконът въздъхна дълбоко, вече напълно спокоен. Беше открил отговора на въпросите, които го измъчваха. Вече знаеше какво трябва да стори.
— Готов съм — каза на Палин.
19
Малис
Галдар и Мина летяха заедно, макар и не рамо до рамо. Синият Бръснач се държеше на разстояние от мъртвия дракон. Нищо не можеше да го застави да се приближи до противното създание и дори не се опитваше да го скрие. Минотавърът се боеше, че Мина може и да приеме погрешно поведението му. Момичето обаче сякаш не забелязваше нищо и в крайна сметка той реши, че Мина не вижда друго, освен предстоящата битка.
Колкото до Галдар, макар да бе сигурен, че го очаква единствено собствената му смърт, никога дотогава не се бе чувствал така щастлив, така готов. Замисли се отново за дните, когато все още беше сакат войн с една ръка, принуден да ближе подметките на нищожества като непрежалимия покойник Ернст Магит. Замисли се за пътя, който го бе довел до този славен миг — да се сражава рамо до рамо с онази, която го бе спасила от горчива участ, която бе възвърнала отсечената му ръка и по този начин бе възвърнала обратно живота му. Ако можеше да направи нещо, ако можеше да даде живота си, за да я спаси, това бе най-малкото, което бе длъжен да стори.
Летяха нависоко, по-нависоко, отколкото Галдар някога изобщо се бе издигал. За щастие не беше от онези, които страдат от световъртеж. Летенето на гърба на дракон не му се нравеше — все още не се е родил минотавър, който да се наслаждава на свободния полет, — но поне не изпитваше страх. Двата дракона най-сетне се вдигнаха над върховете на Господарите на Смъртта. Галдар мълчаливо и очаровано погледна надолу към вътрешността на вулканите, към разтопените скали и клокочещата лава в тях. Драконите започнаха да се реят, като ту потъваха, ту излизаха от зловонните облаци, бълвани от гърлата на вулканите, с надеждата да забележат Малис първи и да се възползват от елемента на изненадата.