Нови римски разкази [bg]

Карахме я така известно време, аз ходех да позирам, пренебрегвайки магазина; тя ме рисуваше, после ме заличаваше, после започваше отново и краят на портрета така и не се виждаше. Тази нейна мудност, признавам, не ме дразнеше, защото, ако трябва да бъда откровен, полека-лека и без да се усетя, се влюбих в Ли. Ако можеш, разбери някои неща: Матилде беше моя жена, беше почти десет години по-млада от Ли, беше хубава; въпреки това Ли ми харесваше повече; в сравнение с Матилде ми оказваше същото въздействие, както изискано ястие в сравнение с хубав домашен хляб. Впоследствие много пъти съм се питал защо Ли ми харесваше толкова? И стигнах до заключението, че докато Матилде беше нормална жена, която като дете е била дете, като момиче - момиче и като жена - жена, Ли всъщност бе останала дете, независимо от цялата си женственост. Така, когато мислиш, че говориш на жената, изскача момиченцето с цялата си невинност; а когато вярваш, че говориш на момиченцето, се появява жената с цялата си хитрост. Странна смесица, която ме гъделичкаше с противоестествено любопитство; ново усещане, което ме оставяше несигурен и винаги с желанието да компенсирам.

Един ден се качвам, влизам, без да чукам (тя стоеше винаги с отворена врата, все едно живееше в Колизеума), и кого намирам? Ли, седнала на пода, както винаги, с глава наклонена към платното, облечена в робата и боса; около нея, изтегнати във фотьойлите, трима младежи, познати на всички по Виа дей Коронари и околностите като мързеливци, безнаказани, хора от всички занаяти и калпазани, любители на бутилката и баровете: Марио, наречен Мавъра заради тъмната си кожа, с виолетови устни и въгленово черни очи; Алесандро, наречен Мишлето поради дребния си ръст; и Ремо, с прякор Вълчето, не знам защо. Стана ми неприятно, признавам, исках да остана сам с нея, освен това не очаквах тя да води вкъщи такива типове.

- Само умрелите не се срещат отново - рекох сдържано.

Те ме взеха на майтап, защото забелязаха неодобрението

ми:

- Привет, Алфредо.

Ли попита със сладкия си глас, без да вдига глава от платното:

- Познавате ли се?

- И още как - отвърнах разпалено.

А те със смях:

- Госпожице, тук, в Рим, всички сме приятели.

Така за мен започна един лош период. Вярно, продължавах да ходя при Ли за портрета, който не свършваше. Но нямаше случай да не заваря онези трима или други от същата порода. Къде ги намираше, не знам; струваше ми се, че бяха разгласили информацията. Всички тези момчета се гледаха накриво, лафеха за техни си работи, пушеха и пиеха, все едно са в бара на ъгъла или в клуба на запалянковците. Аз се пържех от нетърпение и се надявах да си отидат, от време на време ставах и обикалях апартамента или сумтях и гледах часовника. Ала те нарочно не помръдваха. Ли, която нищо не разбираше, продължаваше да рисува, коленичила на пода. Накрая си тръгвах пръв, защото само аз от цялата компания бях женен. Разяждан от ревност и изпълнен с отрова, се връщах вкъщи, където Матилде ме посрещаше с лоши думи, знаейки вече къде съм бил и защо ходя там. Поне Ли да ми беше дала повод да не ходя повече. А тя имаше своя непредвидим начин като малко момиченце да ми вдъхва надежда точно когато се отчайвах. За жалост обаче тя даваше по малко надежда и на всички останали.