Нови римски разкази [bg]

- Аз съм почтено момиче и който ме иска, трябва да се ожени за мен. Как го правя? Ето как: отивам в някой бар, като този на Сабатучи, предлагат ми мляко с кафе, а после казвам, че с мен не могат да правят нищо, защото съм сгодена. Или пък ме спира по пътя някоя кола, качвам се, предлагам да спрем в механата, ям една пица, порция спагети, после измислям някакво извинение и си тръгвам, като определям среща за другия ден, но не отивам. Общо взето, мъжете са любезни и така карам доста добре. Сутрин ям каквото ми изпращат от къщи.

Докато говореше с поразително спокойствие, аз се оглеждах и сърцето ми се свиваше все повече при вида на тази гола стаичка, където в добавка беше студено, защото беше зима, а тя не се отопляваше. Накрая попитах:

- А твоите, те с какво се занимават на село?

- Имат кръчма, добре са.

- А не е ли по-добре да си вкъщи, със семейството си, отколкото в Рим да живееш в мизерия?

Тя започна да говори бързо-бързо и полугласно, като селянка:

- Така можеш да говориш ти, който винаги си живял в Рим. А знаеш ли какъв е животът в Кампаняно, знаеш ли? Тук, в Рим, има магазини, кино, кафенета, коли, улици, изпълнени с хора, светлини, а в Кампаняно няма нищо. Лягат да спят с кокошките. В шест часа по улиците е вече тъмно. И виждаш само селяни.

- А ти всъщност какво искаш да правиш?

- Искам да съм в Рим; някой ден все нещо ще се случи.

Нещо се случи, вярно, но не каквото тя очакваше. Един ден тя седеше в малката зала, очаквайки както обикновено нещо. Посредник от село, лош, с остро лице като на хищник, облечен в яке с лисича яка и панталони, пъхнати в ботуши от жълта волска кожа, налетя върху и и я хвана за ръката:

- Най-после те намерих. Така ли идваш на срещите? Сега ставай и тръгвай с мен.

Тя устоя, усмихната; ала той - истински селяндур - я разтресе, за да я накара да стане. Тя го отблъсна, той и удари шамар. В този час барът беше пълен и около тях веднага се струпа тълпа. Тогава тя изпищя:

- Тулио.

Аз оставих машината и се притекох. Извиках му:

- Срамота, с една жена... долу ръцете.

- А ти пък кой си?

- Аз съм този, който ти казва, че си един нещастник и простак.

- Внимавай какво говориш, че... знаеш ли?!

- Че какво? Я да видим, излез напред, да видим какво ще направиш.

Заеквах повече от друг път, бях го сграбчил за лисичата яка и тъкмо да го хвърля върху чувалите с кафе, се намеси Сабатучи:

- Тези работи ще ги решавате навън, не в бара.

С две думи, всички се озовахме в полицията, където Друзила и посредникът се отърваха с по едно конско. Но аз си загубих мястото, защото, както се изрази Сабатучи, „бях компрометирал доброто име на заведението“.