Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Глава пета
ИМЕНИЕТО НА ПЛАНШЕ
Конниците вдигнаха глави и се убедиха, че Планше казва истината. След десетина минути те се озоваха на улица Лионска, срещу странноприемница „Красивия фазан“. Висок плет от хмел, бодливи храсти и бръшлян образуваше непреодолима черна преграда, зад която се виждаше бяла къща с керемиден покрив. Два от прозорците на този дом гледаха към улицата. Те не светеха. Между тях се виждаше малка врата, под козирка с колони.
Планше скочи от коня, сякаш се канеше да почука, после размисли, взе коня си за юздата и измина още тридесетина крачки. Спътниците му го следваха. Като се приближи до вратата, Планше вдигна дървеното резе, което беше единствената преграда, и бутна едно от крилата. После той стъпи в малък двор и поведе коня след себе си. Острият мирис на тор показваше, че наблизо има обор.
— Добре мирише — звучно каза Портос, — който на свой ред скочи от коня. — Готов съм да помисля, че съм попаднал в моя пиерфонски краварник.
— Имам само една крава — скромно каза Планше.
— А пък аз имам около тридесет, но не съм ги броил напоследък.
Планше затвори вратата след двамата конници. Скачайки от седлото с обичайната си ловкост, Д’Артанян жадно вдишваше селския въздух и като парижанин късаше клончета от храстите. Портос започна да бере шушулки от увития по коловете грах и усърдно да унищожава зърната заедно с люспите.
Планше разбуди някакъв стар инвалид, който спеше върху купчина мъх. Като позна Планше, старецът започна да го нарича „нашия господар“, доставяйки голямо задоволство на бакалина.
— Заведи конете в конюшнята, старче, и хубаво ги нахрани — каза Планше.
— Да, това са чудо коне — каза старецът, — трябва да се наядат до насита.
— Не се престаравай, приятелю — подхвърли му Д’Артанян, — ще им стигне стиска слама и малко овес.
— За моя жребец е нужна студена вода — добави Портос, — струва ми се, че му е горещо.
— Не се безпокойте, господа — заяви Планше, — татко Селестен е бивш кавалерист. Той разбира от коне. Заповядайте в стаите си, господа.
Поведе своите приятели по сенчеста алея, която пресичаше градината, след това те прекосиха едно езерце и стигнаха до къщата, чиято фасада гледаше към улицата. Приближавайки се до нея, през отворените прозорци на долния етаж човек можеше да види вътрешността на стаята, да я наречем приемната на Планше. Тя меко се осветяваше от лампа, поставена върху масата, и погледната отдалеч, изглеждаше като олицетворение на приветливостта, спокойствието, уюта и щастието. Независимо от това върху какво падаше светлината на лампата — върху старинния фаянс, върху мебелите, светещи от чистота, или закаченото върху килим оръжие — навсякъде играеха бляскави точки.
През прозореца надничаха жасминови клони, а масата беше покрита с ослепително бяла покривка. Върху нея имаше прибори за двама души. Жълтеникавото вино се отразяваше като кехлибар от кристалната гарафа, а голямата синя порцеланова кана със сребърен капак беше пълна с пенлив сидер. До масата, в кресло с широка облегалка, сякаш дремеше млада жена. Нейното цветущо лице сияеше от здраве и свежест. На коленете й лежеше кълбо прежда. Всичко в нея сякаш говореше: „Ето ме, аз съм щастието.“
От изненада приятелите се спряха пред прозореца. Виждайки израза на лицата им, Планше се почувства много доволен.
— Ах, измамнико Планше — засмя се Д’Артанян, — сега разбирам причината за твоите отсъствия!
— Охо, каква бяла покривка — изгърмя гласът на Портос.
При звука на този глас котката, която лежеше до домакинята, избяга. Жената моментално се събуди, след което Планше любезно покани гостите в стаята със сервираната маса.
— Позволете ми, скъпа — каза той, — да ви представя кавалера Д’Артанян, моя покровител.
Д’Артанян взе ръката на дамата с галантност на придворен кавалер, представян на принцеса.
— Господин барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон! — продължи Планше.
Портос на свой ред се поклони така, че от поклона му би останала доволна самата Ана Австрийска.
Дойде ред и на Планше. Той, без да се стеснява, целуна тъй свежата дама, като предварително поиска с очи разрешение за това от Д’Артанян и Портос. Естествено, беше му разрешено.
Д’Артанян се усмихна на Планше:
— Ето един човек, който знае да живее.
— Господине — със смях отвърна Планше, — животът е капитал и човек трябва да го влага възможно най-изгодно!
— А ти получаваш от него огромни проценти! — засмя се Портос така, че стените затрепериха.
Планше отново се приближи до домакинята: