Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
В това време Планше се облече и тръгна да поздрави гостите си, които след вчерашната вечер се държаха доста несигурно на краката си.
Въпреки ранното утро цялата къща беше изпълнена със суетня. Слугинята беше устроила безжалостно клане в птичарника, а татко Селестен късаше свежи плодове в градината. Слънцето щастливо пронизваше листата, плодовете и самото щастие на стареца. В игриво настроение Портос подаде ръка на Планше, а Д’Артанян поиска разрешение да целуне госпожа Трюшен, която не можа да откаже на това невинно желание. Фламандката се приближи до Портос и също така благосклонно му позволи да я целуне. Той звънко долепи устни до бузата й, след което дълбоко въздъхна.
После Планше хвана двамата си приятели за ръце:
— Сега ще ви покажа къщата си. Вчера беше тъмно като в печка и нищо не можеше да се види. На дневна светлина всичко е съвсем различно и вие ще останете доволни.
— Да започнем с изгледа — предложи Д’Артанян, — най-хубав ми се вижда изгледът от прозорците. Винаги съм живял в кралски дворци, а кралете умеят да избират пейзажа, който се открива от прозорците им.
— Аз също винаги съм обичал изгледа от прозорците — намеси се Портос. — В пиерфонското ми имение наредих да просекат четири алеи, от които се открива великолепна панорама.
— Сега ще видите моя изглед — каза Планше.
— Но това е улица Лионска — учуди се Д’Артанян.
— Към нея гледат два прозореца, изгледът не е нищо особено: една шумна и оживена странноприемница, което не е приятно съседство. По-рано към улицата гледаха четири прозореца, но два от тях зазидах.
Върнаха се в коридора, който водеше към стаите, и Планше отвори капаците:
— Ето и гората. На хоризонта е вечно изменящата се цветова гама: жълтеникава през пролетта, зелена през лятото, червена през есента и бяла през зимата.
— А тук някакво широко поле… — каза Портос. — Но какво е това там? Кръстове, плочи…
— Гробище! — възкликна Д’Артанян.
— Да, да — потвърди Планше. — Уверявам ви, че да се гледа към него е много интересно. Не минава ден, без да заровят някого. Фонтенбло е достатъчно гъсто населено. Понякога идват девойки в бяло с хоругви, понякога богати граждани с хор от певци, а понякога се мяркат и офицери.
— Това не ми харесва — намръщи се Портос.
— Да, не е много весело — съгласи се Д’Артанян.
— Уверявам ви, че гробището навява свети мисли — възрази Планше.
— Не споря!
— Нали всички ни чака смърт — продължи Планше. — Някъде прочетох една мисъл, която остана в паметта ми: „Мисълтта за смъртта е благотворна мисъл.“
— Но съгласете се — намеси се Д’Артанян, — мисълта за зеленината, за цветята, за реките, за синьото небе и широките долини също е свята мисъл…
— Ако имах всичко това, от нищо не бих се отказал — каза Планше, — но тъй като в мое разположение е само това малко гробище с цветя, обрасло с мъх, сенчесто и тихо, то аз се задоволявам с него и мисля за гражданите от улица Л омбард, които всеки ден чуват единствено грохота на две хиляди каруци и шляпането в калта на петдесет хиляди минувачи.
— Но те са живи — възкликна Портос, — живи!
— Именно затова — скромно се усмихна Планше — аз си отдъхвам при вида на мъртвите.
— Какъв юначага е Планше — каза Д’Артанян, — роден за поет и бакалин.
— Господине — каза Планше, — от хората, които са създадени да се радват на всички земни радости, аз съм най-щастливият.
Д’Артанян седна на перваза и започна да размишлява над философията на бившия си слуга.
— Май сега ще ни покажат комедия! — извика Портос. — Чувам пеене.
— Това е от най-евтините погребения — пренебрежително каза Планше. — На гробището има само свещеник, оплаквач и един певец. Виждате, господа, че покойният или покойната не са били принцове.
— Никой не придружава покойника.
— Не, ето идва някой — показа с ръка Портос.
— Вярно, някакъв човек с наметало — потвърди Д’Артанян.
— Не си струва да гледаме — каза Планше.
— На мен ми е интересно — живо го прекъсна мускетарят и се облегна на перваза.
— Аха, започва да ви харесва — весело каза Планше. — С мен също бе така. В първите дни ми беше тъжно да се кръстя от сутрин до вечер, а заупокойното пеене се забиваше в ушите ми и в мозъка като свредел. Сега ме приспива и никъде не съм виждал такива пойни птички като на гробищата.