Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Тук е безопасно.“
Да, обаче Скот го беше казал за сушата, а тя се намираше във водата и внезапно изпита паническо желание да се върне на брега, преди някоя зъбата подводница-убиец да откъсне крака й. С усилие потисна страха. Бе изминала дълъг път, и то не веднъж, а на два пъти, и лявата гърда ужасно я болеше, но щеше да се бори до последно да постигне целта си.
Пое си дълбоко дъх, след което, без да знае какво да очаква, се отпусна на колене върху пясъчното дъно, позволявайки на водата да покрие гърдите й — и здравата, и обезобразената. За миг лявата й гръд я заболя още по-силно — заболя я така, че болката едва не взриви главата й. После…
13.
Той отново я вика — гласът му е силен и обзет от паника:
— Лизи!
Самотната дума прорязва сънното безмълвие като стрела с пламтящ връх. Тя понечва да погледне назад, викът е изпълнен както с паника, така и с агония, ала нещо дълбоко в нея я предупреждава да не го прави. Вече е поела риска. Прекосява гробището, без да поглежда кръстовете, блеснали под сиянието на издигащата се луна, и започва да се изкачва по стълбите; изпънала е рамене и стиска под мишница одеялото на Доброто мамче, за да не се препъне в него. Изпитва онази невероятна възбуда, която изпитваш само когато заложиш всичко — къщата, колата, банковата, сметка кучето — на едно хвърляне на заровете. Над нея (но не много високо) се извисява огромната сива скала, покрай която лъкатуши пътечката към Хълма на обичаните. Небето е изпълнено със странни звезди и непознати съзвездия. Някъде другаде пламти северното сияние с непрестанно преливащите багри. Навярно Лизи никога няма да го зърне отново, но си казва, че това не е чак толкова страшно. Преодолява последното стъпало и без да спира, продължава напред по пътеката; изведнъж Скот я хваща и я дърпа към себе си. Познатата му миризма никога не й се е струвала толкова приятна. В същия момент усеща, че нещо се движи вляво от нея — движи се бързо, и то не по пътеката, заобикаляща скалата, а покрай нея.
— Ш-ш-ш-шт, Лизи — шепне Скот. Устните му са толкова близо, че гъделичкат ухото й. — Заради своя и моя живот замълчи, моля те.
Това е Дългучът на Скот. Знае го и без той да й каже. Дълги години го е усещала като фон на картината на живота си, като отражение в огледало, уловено с крайчеца на окото. Или като ужасна тайна, погребана в мазето. И ето че сега тази тайна бе излязла наяве. В пространството между дърветата вляво от нея със скоростта на експресен влак се плъзга планина от плът. Като цяло е гладка, но тук-там се виждат тъмни петна, които са брадавици или (не иска да предполага, но мисълта е натрапчива) ракови образувания. Съзнанието й започва да рисува някакъв гигантски червей, но изведнъж, спира. Чудовището зад дърветата не е червей, а разумно същество, защото Лизи усеща, че е способно да мисли. Не мисли като човек, разсъжденията му са неразбираеми, ала в нечовешката им, непроницаема и чужда същност се крие някакво ужасяващо очарование…
„В него тече лошата кръв — казва си Лизи и потреперва. — Мислите му също са просмукани с лошата кръв, самото то е лоша кръв. Лоша кръв и нищо друго.“
Тази идея е ужасна, но и вярна. От гърлото й се изтръгва звук — нещо средно между сподавен писък и стон. Съвсем тих звук, ала тя вижда и чувства, че скоростта на движение на този безкраен експресен влак рязко се забавя, сякаш Дългучът на Скот я е чул.
И Скот го усеща. Още по-силно я притиска към себе си и шепне в ухото й:
— Ако ще се връщаме, трябва да е веднага. — Вече е изцяло с нея — изцяло тук. Тя не знае каква е причината — дали защото вече не съзерцава езерото дали защото също е уплашен. — Разбираш ли?
Лизи кима. Толкова се страхува, че дори не може да почувства радостта от завръщането му. И той е живял с този страх през целия си живот? Как е възможно? Но макар и скована от невъобразимия ужас, тя продължава да разсъждава трезво. Две котви го задържаха на земята и го спасяваха от дългото петнисто същество. Първата беше писането, а втората — жената до него, която можеше да прегърне през кръста, да й шепне.