Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот отново се взира във водата. Лизи внезапно разбира, че когато нощта настъпи и луната заблести в езерото като потънала лампа, завинаги ще изгуби мъжа си. Осъзнаването на този факт я плаши и същевременно я изпълва с безумна ярост. Изправя се и дръпва жълтото одеяло на Доброто мамче. В края на краищата то е подарък от майка й и ако това ще бъде техният развод, си го иска обратно. Дори ако огорчи Скот. Особено ако го огорчи.
Мъжът й я гледа, а на лицето му е изписано сънено изумление, което я вбесява още повече.
— Добре! — сопва се тя. Тонът е нетипичен за нея и не се връзва с всичко, което ги заобикаля. Неколцина забулени се обръщат — гръмкият й глас поражда у тях недоволство, може би и раздразнение. Е, да вървят на майната си с конете (а може би катафалките или линейките), с които пътуват. — Значи искаш да останеш тук и да се храниш с лотоси? Чудесно. Е, аз тръгвам обратно по пътеката…
За пръв път изражението на Скот изразява силна емоция. Страх.
— Лизи, не! — възкликва той. — Върни се направо оттук! Не бива да тръгваш по пътеката! Вече е късно, почти нощ е!
— Ш-ш-ш-ш-шт! — казва някой.
Е, добре. Ще млъкне. Лизи пъхва под мишница одеялото и започва да слиза, прескачайки скамейките. Когато й остават само два реда до плажа, се спира и се обръща. Почти е сигурна, че Скот я следва — това е Скот, в края на краищата. Колкото и странно да е това място, той все още е нейният съпруг — все още е нейният възлюбен. Да, беше й хрумнала идеята за развод, но това бе пълен абсурд — разводът е за другите, не за Лизи и Скот. Той няма да й позволи да си тръгне сама. Ала щом поглежда през рамо, вижда, че мъжът й не е помръднал — седи, допрял колене и скръстил ръце, сякаш му е студено дори тук, където климатът е тропически. Той не тръгва след нея и Лизи за пръв път си позволява да допусне най-страшното — че не може да я последва. Тогава пред нея има само две възможности — да остане тук с него или да се върне сама.
„Не, има и трета. Да рискувам. Да играя ва банк. Да оставя Скот да вземе решението. Ако пътеката е толкова опасна, вдигни си идиотския задник и ме спри.“
Докато прекосява брега, й се иска отново да погледне назад, ала това ще бъде проява на слабост. Кикотниците вече са доста по-близо, а това означава, че и другите твари, дебнещи покрай пътечката към Хълма на обичаните, са недалеч. Под дърветата вече цари непрогледен мрак и Лизи предполага, че съвсем скоро ще почувства присъствието на онова кошмарно същество, за което й е говорил съпругът й. „Много е близо, мила“ — беше й казал Скот през онзи ден в Нешвил, когато лежеше на разтопения от жегата асфалт на паркинга с продупчени дробове и на косъм от смъртта. А щом се опита да го убеди, че не знае за какво говори, той й каза да не го прави на глупак.
Нито пък себе си.
„Няма значение. Ще мисля какво да правя с онова, което ме дебне в гората, когато…, ако възникне необходимост. Сега зная само едно — Лизи, дъщерята на стария Денди Дебушър, се е нагърбила с нещо, което ще покаже колко й стиска. Освен това й предстои да се срещне и с онази твар, която и Скот не може да опише, понеже тя всеки път променя облика си. Така стоят нещата. ВЕДТСКЕН, миломое, и знаете ли какво? Чувствам се страхотно.“
Лизи поема по полегатата пътека към дървените стъпала и зад нея…
12.
— Той ме извика — промълви тя.
Една от жените, които стояха на брега, сега бе нагазила до колене в езерото и замечтано съзерцаваше хоризонта. Другата се обърна към Лизи и неодобрително свъси вежди. Отначало Лизи не разбра защо я гледат така, после й просветна. Тук се пазеше тишина и това не се бе променило. Вече знаеше, че в Бумна луна малко неща се променят.
Тя кимна на намръщената жена, сякаш й дължеше обяснение:
— Мъжът ми ме извика и се опита да ме спре. Един Бог знае какво му е струвало, но ме извика.
Жената, която стоеше на брега — имаше светла коса, но с тъмни корени, сякаш отдавна не се беше боядисвала, — отвърна:
— По-тихо… моля… Пречите ми… да мисля…
Лизи отново кимна — това напълно я устройваше, макар да се съмняваше, че блондинката е способна да мисли — и влезе във водата. Представяше си, че ще е студена, а се оказа почти гореща. Топлината породи в слабините й приятни усещания, каквито отдавна не бе изпитвала. Тя продължи напред, ала щом водата се издигна до кръста й, спря. Направи още няколко крачки, огледа се и видя, че се е отдалечила на повече от три метра от най-близкия човек. Спомни си, че с настъпването на мрака вкусната храна се превръщаше в отрова, и се замисли какво ли се случваше с водата. Ами ако тя също ставаше отровна? Дори и да не бе така, не беше изключено в дълбините на езерото да живеят не по-малко опасни същества от онези в гората. Езерни акули например. И ако случаят бе такъв, то всяка следваща стъпка навътре нямаше ли да засилва вероятността подводните хищници да си помислят, че вечерята им е сервирана?