Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Все същото — поклати глава Рени.
— Карат те да навличаш някакъв тъп костюм — намеси се Дългия Джоузеф. — Като че ли момчето ми има треска или кой знае какво.
— Не е заради това… — започна Рени, но Патриша я прекъсна.
— Соки е на изследвания. Три дни, две нощи. Профилактично. — Тя изстреля последната дума дръзко, сякаш предизвикваше Рени да й възрази. — Но се чувства много самотен и след работа минавам да го видя. — Тя вдигна един пакет. — Донесла съм му плодове. Грозде.
Сякаш и тя за малко щеше да се разплаче.
Рени беше сигурна, че проблемите на Соки не са нито толкова дребни, нито толкова временни, както твърдеше Патриша при последната им среща. Искаше й се да я поразпита повече, но не смяташе, че моментът е подходящ.
— Е, предай му много поздрави от мен. Ние трябва да тръгваме. Утре ме чака тежък ден.
Щом баща й започна очевидно сложния процес на ставането, Патриша неочаквано докосна ръката й.
— Твоят Стивън… — започна тя и веднага млъкна. Изразът на овладяна тревога беше изчезнал от лицето й — от него струеше ужас.
— Да?
Патриша преглътна и потръпна, сякаш всеки миг можеше да припадне. Официалният й делови костюм като че ли единствен я държеше изправена.
— Много се надявам да се оправи — довърши тя с немощен глас. — Надявам се всички да се оправят.
Дългия Джоузеф вече наближаваше изхода, Рени го наблюдаваше с известно безпокойство, все едно и той беше болно дете.
— И аз, Патриша. Няма да забравиш да поздравиш Соки от мен, нали?
Патриша кимна, отпусна се отново на канапето и заопипва да вземе списание, без да поглежда към масичката.
— Искаше да ми каже нещо — подзе Рени, докато чакаха автобуса. — Или пък искаше да ме попита нещо за Стивън.
— За какво говориш? — Баща й подритна една захвърлена пластмасова торбичка.
— Синът й Соки… И с него се е случило нещо. Докато е бил в мрежата. Също като Стивън. Видях веднъж как получи припадък.
— И синът й ли е в кома? — Дългия Джоузеф погледна към болничния портал.
— Не. Каквото и да му се е случило, било е различно. Но мозъкът му е засегнат. Знам го.
Седяха и чакаха мълчаливи, докато автобусът пристигна. Щом се настани на седалката, баща й се обърна към нея:
— Някой трябва да ги намери тия от мрежата и да ги накара да отговарят. Някой трябва да направи нещо.
„Аз правя нещо, татко!“ — прииска й се да каже, но знаеше, че той няма предвид нея.
Беше тъмно. Дори звездите мъждукаха едва-едва като люспи слюда в черен пясък. Единствената светлина в цялата Вселена изглежда беше малкият огън в центъра на подредените в кръг камъни.
Чу гласове и разбра, че това са собствените й деца, но в същия момент бяха някаква тайфа от странници, банда, която пътешестваше из невъобразими земи. !Ксабу беше един от тях и макар да не го виждаше, знаеше, че седи до нея — един от тихите шепоти на невидими души.
Далечният хоризонт бе потънал в още по-непрогледен мрак и върху него не потрепваше нито една звезда. Имаше формата на огромен триъгълник, на пирамида, и се източваше невъобразимо високо, като да бяха седнали съвсем близо до основата й. Докато се взираше в огромната сянка, гласовете около нея шепнеха и припяваха. Знаеше, че всички долавят присъствието на тази невероятна тъмна маса. Страхуваха се от нея, но се страхуваха и да я изоставят, тъй като беше единственото понятно нещо в надвисналата нощ.
— Какво е то? — прошепна тя.
Отговори й глас, май че гласът на !Ксабу.
— Това е мястото, където живее Изпепеления. Тази нощ той ще дойде.
— Трябва да бягаме!
Внезапно тя осъзна, че в мрака отвъд огъня нещо се движи — нещо, което обитава мрака, както рибите — водата. Дебнеше ги нещо огромно и тъмно и пламъчетата на този малък огън бяха единствената чиста светлинка сред цялата помръкнала Вселена.
— Но той ще вземе само неколцина — обади се гласът. — Другите ще се спасят. Само неколцина.
— Не! Няма да му позволим да вземе нито един! — протегна ръка тя, но ръката, която сграбчи, стана безплътна като дим.
Шепотът се усили. Нещо се приближаваше — нещо огромно, което трошеше дървета и камъни и хриптеше. Опита се да издърпа приятеля си, но той сякаш се разпадна в ръцете й.
— Недей! Не отивай!
Старицата Нощ се спускаше над тях, разтворила алчно челюстите на мрака…
Рени се надигна задъхана. Шепотът все още изпълваше ушите й, придружен от ръмжащи гласове. Нещо се блъскаше тежко в тъмнината до нея. Не знаеше къде се намира.
— Ей, тихо там! — кресна някой и тя си спомни, че е в подслона.
Но звуците идваха съвсем отблизо. Само на метър от нея на пода се боричкаха тела.
— Татко!