Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Теоретически тя беше на подчинение на главнокомандващия военновъздушните сили генерал Чък Хорнър, но тъй като често го викаха в Министерството на отбраната, още километър и половина по-нататък, там присъстваше обикновено неговият заместник генерал Бъстър Глосън.
Онези, които планираха въздушната война в Черната дупка, се справяха всеки ден, ако не и всеки час, с един документ, наречен Основен график на целите, списък и карта на всичко в Ирак, което беше определено за „удряне“. От него те извличаха онова, което трябваше да прави през деня всеки командир на военновъздушна част, разузнавачът на ескадрилата, щабните офицери и екипажите в театъра на военните действия — Заповедта за разпределение на задачите.
Тази заповед за деня беше страшно подробен документ, който възлизаше на повече от сто машинописни страници. Необходими бяха три дни, за да се приготви.
Първо идваше Разделянето по дялове — решението за процентите на видовете цели в Ирак, които могат да бъдат атакувани в един ден, и видовете налични самолети, подходящи за такива нападения.
Ден втори бе зает с Определянето — превръщането на процентите от цели за обработка в числа и места. Ден трети беше отделен за Разпределението — решаването на това „кой какво получава“. В процеса на това разпределение се определяше например, че това е за британските Торнадо, онова за американските Страйк Игъл, това за флотските Томкет, другото за Фантомите, а третото пък за Б-52 — въздушните крепости.
Едва тогава всяка ескадрила и всяко ято получаваше менюто за следващия ден. След това вече беше тяхна задача да свършат работата — да намерят целта, да разработят маршрута, да се свържат с въздушните танкери, да планират посоката на удара, да изчислят кои ще са вторичните цели, в случай на невъзможност да нападнат възложените, и да очертаят пътя за връщане.
Командирът на ескадрилата подбираше екипажите си — редица ескадрили имаха много възложени им за деня цели — определяха кои да водят двойките и техните партньори.
Оръжейниците, какъвто беше и Дон Уокър, подбираха с какво ще бъдат въоръжени — с „желязо“ или „тъпи“ бомби, които падат право надолу, с насочвани от лазер бомби, насочвани от лазер ракети и т.н.
Километър и половина по-нататък, по стария път за аерогарата се намираше третата сграда. Саудитското Министерство на отбраната е огромно, пет свързани помежду си основни корпуса от блестящ на слънцето бял цимент, високи седем етажа с вити колони до четвъртия.
Тъкмо на този четвърти етаж за генерал Норман Шварцкопф беше отделен красив апартамент, в който рядко се отбиваше, по-често полягаше в малкия едностаен апартамент в сутерена, където беше близо до командния си пункт.
Общо министерството е дълго 400 метра и високо трийсет, разточителство, което даде дивиденти по време на Войната в Залива, когато Рияд стана домакин на толкова много нечакани чужденци.
Под земята има още два етажа по цялата дължина на сградата и командването на коалицията беше получило шейсет от тези четиристотин метра.
Там генералите се съвещаваха през цялата война, следейки на огромна карта информацията на щабните офицери, които сочеха какво се е придвижило, какъв е бил отговорът на Ирак и неговата диспозиция.
Скрит от горещото слънце в този януарски ден, един британски командир на ескадрила стоеше пред стената, на която бяха посочени 700-те цели в Ирак — 240 приоритетни, останалите вторични, и рече: „Е, това ще е, горе-долу.“
Но, за жалост, не беше. Без щабните офицери да знаят, независимо от всички сателити и цялата техника, обикновената човешка находчивост във вид на маскировка ги бе измамила.
На стотици площадки в Ирак и Кувейт под мрежите имаше иракски танкове, добре обозначени и определени за цели от съюзниците поради металното съдържание, отразено на радарите горе високо. В много случаи те бяха направени от дъски, шперплат и ламарина, а варелите с железен скрап в тях реагираха по съответния начин на сензорите.
Върху стотици стари шасита от камиони сега имаше макети на тръби за изстрелване на ракети Скъд, и всички тези мобилни „пускови устройства“ щяха да бъдат тържествено пръснати на парчета.
Но далеч по-сериозен беше фактът, че не бяха установени седемдесет големи цели, свързани с оръжия за масово унищожение, защото бяха дълбоко заровени или хитро замаскирани.
Едва по-късно щабовете щяха да се питат как иракчаните успяха с такава невероятна скорост да възстановят цели унищожени дивизии; едва по-късно инспекторите на Обединените нации щяха да откриват завод след завод и склад след склад, които бяха убегнали и оцелели, знаейки, че има още други, заровени дълбоко под земята.