Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Вън, по улиците на Уайтхол.
Паднаха с извити колене, готови да скочат отново. Главата на Натаниел бе килната, очите се въртяха. Виждаха на всички нива.
— О, не… — прошепна той.
О, ДА, рече джинът.
Уайтхол гореше. Над покривите най-ниските облаци сияеха в розово и оранжево. Между тях, през черната празнота, осеяна от звезди, се процеждаше светлина от пожар. Огромните министерства, където работата на империята никога не спираше, стояха тъмни и празни. Всички светлини бяха угасени, уличните лампи — също. На север една сграда — дали беше Министерството на образованието, Натаниел не можеше да прецени — беше подпалена на втория етаж. От прозорците, като есенни листа, се извиваха малки, бързи, червени езици. Издигаше се дим и се смесваше с облаците. Сградите насреща също горяха в пламъци. Всичко беше някак нереално, като илюзиите в някоя от пиесите на Мейкпийс.
Улицата беше празна, с изключение на развалините, преобърнатите лампи и статуи, и лежащите наоколо разпръснати човешки тела — черни и малки като обгорени мравки. Една лимузина бе запратена през стъклената фасада на Министерството на транспорта. Една от огромните скулптури, „Респект към властта“, лежеше разбита — монолитните крака бяха единственото останало на пиедестала. По същия начин бяха разрушени и военните мемориали, а пътят бе наполовина блокиран от гранита. Откъм лекия завой на Уайтхол, в посока площад „Трафалгар“, прозвуча приглушена експлозия.
— Натам — каза Натаниел. Краката му скачаха, извисяваше се нагоре и се спускаше надолу. При тази височина беше на едно ниво с втория етаж на сградите. При всяко падане на земята той едва я докосваше, след което отново отскачаше. Ботушите му се клатеха хлабаво на краката.
— Нали знаеш, че нося бързоходни ботуши — задъхваше се той. Вятърът отнесе думите му.
Естествено, че знам. В момента аз съм ти, независимо дали ти харесва или не. Все още не се нуждаем от тях. Готов ли си с Жезъла? Има нещо пред нас.
Тичаха покрай военните мемориали, покрай изоставените коли. По средата на пътя лежеше тялото на вълк, заедно с парчета бодлива тел, предупредителни табели и останки от полицейски кордон. Отпред се намираше площад „Трафалгар“. Колоната на Нелсън се издигаше в нощта, окъпана в жълто като горчица сияние. Под нея насам-натам кънтяха малки експлозии. Малки сенки бягаха и се пръскаха сред сергиите и будките на туристическия пазар. Нещо ги преследваше по петите.
Натаниел спря в края на площада. Прехапа устна.
— То преследва хората.
Нещо като спорт. Може би си мисли, че отново е в Колизеума121… Гледай! Онзи мъж оцеля от Детонацията. Някои от тези хора имат устойчивост.
Натаниел постави ръка върху очите си.
— Мислите ти се отклоняват в различни посоки. Придържай се към простите неща. Иначе няма да се справя.
Окей. Готов ли е Жезълът? Ами тогава, ето ни и на-а-а-с!
Преди Натаниел да успее да се подготви, краката му отскочиха. Озова се от другата страна на пътя сред горящите сергии. Мина през дима покрай една свита жена с малко дете. Подскок и втурване… Право отпред, застанало до фонтана и приведено като звяр се намираше тялото на Клайв Дженкинс. В очите му горяха бледи, зелени фигури. Устата му висеше отпусната и отворена. От ръцете му се извиваше жълта пара.
Натаниел гледаше шокирано, трудно си възвърна самообладанието. Вдигна Жезъла…
Краката му скочиха още веднъж. Полетя във въздуха. Откъм гърба му долетя експлозия. Дребни парченца бетон се забиха в едната страна на лицето му. Приземи се върху главата на статуя на лъв, точно под колоната.
— Защо ни премести? — извика той. — Тъкмо се приготвях…
Още секунда и щяха да ни взривят на парчета. Трябва да си по-бърз. Нериан е африт; тя не си губи времето122.
— Ще престанеш ли с това? Опитвам да се съсредоточа. — Натаниел насочи Жезъла, приготви се…
Е, побързай де. Тя се приближава. Ако Амулетът беше у нас, щяхме да се смеем. Защо изобщо ти трябваше да го даваш на Кити?… Хмм, да, знам. Добър аргумент. Нали е трудно да се спори, когато можем да си четем мислите? О-о… Идва Детонация. Ще скоча.
121
На робите и военнопленниците се даваше по един нож и ги пращаха на голямата римска арена да се бият с пленените джинове. Римският елит направо обожаваше комичните преследвания и всичките весели методи на убийствата.
122
За пръв път срещнах Нериан в Африка по време на кампаниите на Сципион. Любимото й представяне беше във вид на гъвкава кючекиня, която съблазняваше…