Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Във всеки случай тази част на града беше забравена от всички. Вероятно бе подмината, защото улиците бяха много тесни и по тях едвам минаваха коли. Строителните предприемачи още не се бяха добрали дотук. Имах чувството, че съм се върнал двайсетина-трийсет години назад във времето. По едно време усетих, че постоянният автомобилен тътен е заглъхнал, погълнат от разстоянието, и вече не се чува. Непознатият с калъфа за китара бе стигнал по криволичещите улички до обкована с дъски жилищна сграда. Отвори входната врата, влезе вътре и затвори вратата. Доколкото виждах, тя не беше заключена.
Постоях известно време. Стрелките на часовника ми показваха шест и двайсет. Облегнах се на мрежата, с която бе ограден празният парцел от другата страна на улицата, и загледах сградата. Беше най-обикновено двуетажно жилищно здание. Личеше от входа и от разположението на стаите. Като студент и аз бях живял в подобен дом. Там във входното антре имаше шкаф за обувки, обща тоалетна, кухничка и вътре живееха само студенти и несемейни работещи хора. Но по нищо не личеше в тази сграда да живее някой. Не долавях никакви шумове и движение в нея. Върху фурнира на вратата нямаше табелка. Тя явно беше махната и сега на нейно място се виждаше дълга тясна светла ивица. Въпреки жегата всички прозорци бяха плътно затворени, а пердетата бяха дръпнати.
Подобно на съседните сгради, и тази вероятно бе определена за събаряне и в нея вече не живееше никой. Но ако е така, какво търси тук мъжът с калъфа за китара? След като той влезе вътре, очаквах някой от прозорците да се отвори, но пак не помръдна нищо.
Не можех да чакам вечно на безлюдната улица. Отидох при входната врата и я побутнах. Оказах се прав: тя не беше заключена и се отвори лесно навътре. Известно време постоях на прага, за да се ориентирам, но вътре беше сумрачно и не виждах почти нищо. Понеже всички прозорци бяха затворени, беше горещо и задушно. Миризмата на мухъл ми напомни за дъното на кладенеца. От жегата под мишниците ми беше избила пот. Една капка се стичаше и зад ухото ми. След миг колебание влязох вътре и затворих зад себе си вратата. Смятах да проверя табелките (ако изобщо имаше такива) по пощенските кутии и върху шкафа за обувки и да разбера дали тук изобщо живее някой, но изведнъж усетих, че не съм сам. Някой ме наблюдаваше.
Вдясно на входа имаше висок шкаф за обувки или нещо такова и някой явно се криеше зад него. Затаих дъх и се взрях в здрача. Там стоеше младежът с калъфа за китара. Очевидно се криеше зад шкафа още откакто беше влязъл. Сърцето ми биеше в гърлото като чук, който заковава с все сила пирон. Какво прави тук младежът? Причаква ли ме?
— Здравейте — изломотих аз. — Исках да ви попитам…
Но още преди думите да бяха излезли от устата ми, нещо ме удари по рамото. Силно. Не разбрах какво е станало. Просто ми притъмня пред очите. Бях като парализиран. Но след миг проумях какво бе станало. Мъжът беше скочил пъргаво като маймуна иззад шкафа за обувки и ме беше ударил с бейзболна бухалка. Докато стоях стъписан, той отново вдигна бухалката и замахна към мен. Понечих да се дръпна, но късно. Този път ударът се стовари върху лявата ми ръка. Не я чувствах. Нито болка, нито нищо. Ръката ми сякаш я нямаше.
И още преди да се усетя, почти по инстинкт ритнах мъжа. Никога не съм тренирал бойни изкуства, в гимназията обаче имах един приятел с известни познания по карате, който ме беше научил на някои елементарни движения. Ден след ден ме караше да упражнявам ритници — проста работа: показваше ми само как да ритам възможно най-силно и високо с прав крак. Обясни ми, че ако загазя, това е най-добрият начин да се отбранявам. И се оказа прав. Мъжът размахваше бухалката и явно изобщо не бе очаквал, че ще го сритам. Движеше се трескаво и аз се прицелих напосоки, при това не особено силно, но от удара онзи явно остана без въздух. Вцепени се, сякаш времето беше спряло, и се взря в мен с празни очи. Аз се възползвах и този път се прицелих по-точно и силно в слабините му, а когато той се преви одве от болка, изтръгнах от ръцете му бухалката. После го изритах с все сила и в ребрата. Мъжът се опита да ме хване за крака, затова го изритах още веднъж. Сетне пак и пак, на същото място, фраснах го с бухалката по бедрото. Той леко изстена и се свлече на пода.