Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Веднага скочих от пейката и забързах след него. Не беше трудно да го настигна, понеже той вървеше бавно. Тръгнах на десет крачки след него със същата скорост. Замислих се дали да не го заговоря. Да му кажа нещо от рода на: „Преди три години пеехте в Сапоро, нали? Слушал съм ви там.“ „О, така ли? — щеше да възкликне младежът. — Много ви благодаря.“ И после какво? Нима щях да кажа: „Онази вечер жена ми направи аборт. И наскоро ме напусна. Спи с друг.“ Реших просто да вървя след него и да видя какво ще стане. Може би пътьом щях да измисля нещо.
Младежът вървеше откъм гарата. Подмина небостъргачите, прекоси магистрала Оме и се насочи към Йойоджи. Изглеждаше погълнат от мисли. Очевидно познаваше квартала и нито веднъж не се подвоуми и не се огледа. Продължи да върви със същото темпо, вперил очи право напред. Аз крачех след него, като си мислех за деня, когато Кумико бе направила аборт. Сапоро в началото на март. Земята беше твърда и замръзнала, от време на време прехвърчаше сняг. Отново бях на онези улици, дробовете ми бяха пълни с леден въздух. Видях как от устата на хората излиза бяла пара.
После осъзнах: вероятно точно тогава всичко е започнало да се променя. Да, определено. Тогава бе настъпила повратната точка. От този момент потокът на събитията около мен бе започнал да променя посоката си. Сега си давах сметка, че абортът е бил събитие от изключителна важност и за двамата. Навремето обаче не бях успял да схвана истинското му значение. Бях прекалено погълнат от самия аборт, а наистина важно вероятно е било нещо съвсем друго.
„Наложи се да го направя — бе казала Кумико. — Усещах, че така е правилно, че е най-добре и за двамата. Но има и друго, което не знаеш и което още не мога да изразя с думи. Не крия нищо от теб. Просто не съм сигурна, че е истинско. Затова и не мога още да го изразя с думи.“
Тогава Кумико не беше сигурна, че нещото е истинско. И това нещо безспорно е било свързано не толкова с аборта, колкото с бременността. С детето в утробата на Кумико. Какво ли е било? Какво ли я е хвърлило в такъв смут? Дали е имала връзка с друг и не е искала да ражда детето му? Не, изключено. Самата Кумико бе заявила, че и дума не може да става за такова нещо. Детето беше мое, това е сигурно. И все пак имаше нещо, което тя не можеше да ми каже. И това нещо бе неразривно свързано с решението й да ме напусне. Всичко бе започнало оттам.
Аз обаче нямах и понятие каква е била тайната, какво е останало скрито. Бях изоставен сам да се лутам в мрака. Знаех със сигурност само, че докато не разбуля тайната на това нещо, Кумико няма да се върне при мен. Усетих как малко по малко в мен се надига тих гняв, гняв, насочен срещу нещото, останало невидимо за мен. Изопнах гръб, поех си дълбоко въздух и поуспокоих туптенето на сърцето си. Но гневът се просмука като вода във всяко кътче на тялото ми. Беше гняв, примесен със скръб. Нямаше как да го запратя по нещо, нямаше как да го разсея.
Мъжът продължи да върви със същата равномерна крачка. Прекоси релсите на линия „Одакю“, подмина няколко магазина и един храм, тръгна през лабиринт от улички. Вървях след него, като внимавах да не ме забележи. А беше ясно, че той не ме е забелязал. Не се обърна нито веднъж. У този човек определено имаше нещо, което го отличаваше от обикновените хора. Младежът не само не се обърна нито веднъж назад, но не се и огледа настрани. Беше много съсредоточен, за какво ли мислеше? Или може би не мислеше за абсолютно нищо?
Скоро навлезе в притихнал квартал с безлюдни улици, от двете страни на които имаше обковани с дъски къщи. Пътят беше тесен и крив, къщите бяха сбутани една в друга. Отсъствието на хора изглеждаше почти зловещо. Повече от половината сгради бяха празни. Входните им врати бяха заковани с дъски, отвън имаше надписи, че предстои строителство. Тук-там като липсващи зъби се виждаха празни парцели, обрасли в летни бурени и заградени с мрежа. Вероятно по план в близко бъдеще всичко тук щеше да бъде сринато до основи и на негово място щяха да построят нови небостъргачи. Пространството пред една от малкото обитавани къщи бе задръстено от саксии с грамофончета и други цветя. На една страна бе полегнал велосипед с три колела, на прозореца на втория етаж бяха метнати да се сушат хавлиена кърпа и детски бански костюм. Навсякъде, под прозорците, по входовете, бяха налягали котки, които ме гледаха подозрително. Макар и привечер, още беше светло, а никъде нямаше и следа от хора. Не можех да се ориентирам в географията на мястото. Не знаех къде се пада север и къде — юг. Предполагах, че се намирам в триъгълника между Йойоджи, Сендагая и Хараджуку, но не бях сигурен.