Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Синкавочерното петно върху лицето ми нито се уголемяваше, нито се смаляваше. Нито ме болеше, нито ми пареше. Отказах се да го крия с тъмни очила или с шапка с широка периферия, която да нахлупвам ниско. От време на време се подсещах за него, ако в магазина хората ме заглеждаха или извръщаха очи, но не след дълго дори тези реакции престанаха да ме притесняват. Не им вредях по никакъв начин с този белег върху лицето. Всяка сутрин, докато се миех и бръснех, го разглеждах, но не забелязвах промяна. Размерът, цветът и формата му си оставаха същите.
Хората, изразили загриженост за внезапната поява на белега върху бузата ми, бяха точно четирима: собственикът на ателието за химическо чистене при станцията на метрото, бръснарят, младежът от магазина на спиртни напитки „Омура“ и библиотекарката от кварталната библиотека. Във всеки от тези случаи, ако попитаха за петното, аз се правех на много отегчен и казвах нещо от рода на: „Дребна злополука.“ Те изпелтечваха: „Да, да“, или „Лоша работа“, сякаш се извиняваха, че са отворили дума.
С всеки изминал ден като че ли се отдалечавах все повече от самия себе си. Ако известно време си гледах ръката, започвах да изпитвам чувството, че виждам през нея. Не разговарях почти с никого. Никой не ми пишеше и не ми се обаждаше по телефона. Единственото, което намирах в пощенската кутия, бяха сметки и рекламни материали, а повечето рекламни материали представляваха лъскави каталози, адресирани до Кумико и пълни с пъстри снимки на пролетни рокли, блузи и поли. Зимата се случи студена, аз обаче понякога забравях да пусна парното, понеже не бях сигурен дали наистина е студено, или просто мен ме е втресло. Включвах го само след като се убедях от термометъра, че си е студено, но и тогава студът, който чувствах, не намаляваше.
Пратих на лейтенант Мамия писмо, където в най-общи линии описвах какво ми се случва. Той вероятно по-скоро се е притеснил, отколкото зарадвал на писмото, но не се сещах на кого друг да пиша. Започнах именно с такова извинение. После му разказах как Кумико ме е напуснала същия ден, когато той бе идвал у нас, как от няколко месеца е спяла с друг и че близо три дни бях седял на дъното на кладенец, за да мисля, а също и че сега живея сам и онова, което господин Хонда ми е оставил за спомен, не е нищо повече от празна кутия от уиски.
След седмица получих отговора на лейтенант Мамия.
„Да ви призная, след последната ни среща вие присъствате почти в странна степен в моите мисли. Тръгнах си от вас с усещането, че на всяка цена е трябвало да продължим разговора, така да се каже, «да си изплачем душите» един пред друг, и това, че не го направихме, ме накара наистина да съжалявам. За нещастие обаче възникна спешна работа, заради която бях длъжен още същата вечер да се прибера в Хирошима. Ето защо в известен смисъл се зарадвах много, когато получих писмото ви. Питам се дали още от самото начало господин Хонда не е целял тъкмо това — да ни събере. Може би е смятал, че за мен ще бъде добре да се запозная с вас, както и за вас — да се запознаете с мен. Раздаването на предметите за спомен може би е било само повод да ви посетя. Това сигурно обяснява защо кутията се е оказала празна. Вероятно господин Хонда е искал да го запомните именно с моето посещение при вас.
Бях страшно изумен, че сте прекарали известно време в кладенец, защото и аз продължавам да изпитвам странно влечение към кладенците. Ако отчетем, че ми остава малко да живея на този свят, би могло да се предположи, че не би трябвало да чувствам никакво желание да виждам кладенец, а се получава точно обратното: и до ден-днешен, зърна ли кладенец, не мога да устоя на изкушението да погледна в него. А ако се окаже празен, ми се приисква да сляза долу. Вероятно още се надявам, че там, долу, ще срещна нещо, че ако сляза и просто почакам, ще бъде възможно да срещна това нещо. Не че очаквам то да ми възстанови живота. Не, прекалено стар съм, за да имам такива надежди. Надявам се само да намеря смисъла на живота, който загубих. Да разбера какво ми го е отнело и защо. Искам да знам съвсем сигурно отговорите на тези въпроси. Ще дръзна да стигна дори дотам да твърдя, че ако получа тези отговори, няма да имам нищо против да загубя в още по-голяма степен себе си. Готов съм да се нагърбя с такова бреме през годините живот, които ми остават.
Наистина съжалявам много, че жена ви ви е напуснала, но това е въпрос, по който не съм в състояние да ви дам съвет. Живял съм прекалено дълго, без да усетя насладата на любовта или на семейството, и не съм подготвен да се изказвам за такива неща. Въпреки това съм убеден, че ако имате поне някакво желание да изчакате още малко тя да се върне, би трябвало наистина да изчакате. Такова е моето мнение, каквото и да струва то. Съзнавам прекрасно колко тежко ви е да живеете и досега в дом, откъдето някой си е тръгнал и ви е изоставил, но на тоя свят няма нищо по-жестоко от мъката да не се надяваш на нищо.