Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
В началото единствените минувачи, които забелязвах, бяха мъжете с оредяваща коса — заради тренинга, който имах с Мая Казахара, докато провеждахме проучването за онзи производител на перуки. Още преди да се усетя, впервах поглед в голото теме на някого и го определях като А, Б или В. При това темпо преспокойно можех да звънна на момичето и да предложа отново да му помагам.
Но след няколко дни установих, че вече мога да си седя и да наблюдавам лицата на хората, без да мисля за нищо. През площада минаваха главно мъже и жени, които работеха в офисите в небостъргача. Мъжете бяха с бели ризи и вратовръзки и носеха куфарчета, повечето жени бяха с високи токове. Сред другите, които наблюдавах, имаше клиенти на ресторантите и магазините в сградата, семейства, които се бяха запътили към панорамната площадката на последния етаж в небостъргача, и неколцина души, които просто минаваха през пространството, за да стигнат от точка А до точка Б. Тук повечето хора не бързаха. Аз просто ги наблюдавах ей така, напосоки. Случваше се да се появяват хора, които по една или друга причина привличаха вниманието ми, и аз се взирах в лицата им, а после ги изпращах с поглед.
Всеки ден в десет часа, след като градският транспорт се поопразнеше, отивах с метрото до Шинджуку, сядах на пейката и не мърдах оттам чак до четири следобед — гледах лицата на хората. Едва след като опитах, установих, че като се заглеждам ту в едно, ту в друго лице, успявам да изпразня напълно главата си, сякаш вадех корковата тапа на бутилка. Не заговарях никого и никой не ме заговаряше. Не мислех нищо, не чувствах нищо. Често изпитвах чувството, че съм се слял с каменната пейка.
Веднъж обаче ме заговори някаква жена, слаба, добре облечена, на средна възраст. Беше в тясна яркорозова рокля, носеше тъмни очила с кокалени рамки, бяла шапка и бяла плетена чанта. Имаше красиви крака, обути в скъпи на вид бели кожени сандали, по които нямаше и петънце. Беше със силен грим, но не изглеждаше скандално. Попита ме дали не ми се е случило някакво затруднение. Не, не ми се е случило, отвърнах аз. Жената допълни, че май ме виждала на това място всеки ден и какво съм правел тук. Обясних й, че разглеждам лицата на хората. Жената се поинтересува дали го правя с някаква цел, а аз й отвърнах, че не.
Тя седна до мен, извади от чантата кутия „Вирджиния слимс“ и запали цигарата с малка златна запалка. Предложи и на мен, аз обаче поклатих глава. После жената свали слънчевите очила и ме погледна право в лицето. По-точно погледна белега. В отговор аз я погледнах в очите. Но не успях да разчета там никакви емоции. Не видях нищо освен две черни зеници, нищо особено. Жената имаше чипо носле. Устните й бяха тънки и старателно начервени. Беше ми трудно да определя възрастта й, но ми се стори, че е някъде на четирийсет и пет-шест. На пръв поглед младееше, ала в бръчките при ноздрите й се беше загнездила някаква особена умора.
— Имате ли пари? — попита жената.
Въпросът ме изненада.
— Пари ли? В какъв смисъл дали имам пари?
— Просто питам: имате ли пари? Да не сте закъсали финансово?
— Не, в момента не съм закъсал — отвърнах аз.
Жената поизкриви леко устни на една страна, сякаш обмисляше думите ми, без да отклонява вниманието си от мен. После кимна. След това си сложи тъмните очила, хвърли цигарата на земята, стана изискано и без да поглежда към мен, си тръгна бавно. Изумен я гледах как се слива с тълпата. Може би си беше малко шантава. Но при безупречния й вид ми беше трудно да го повярвам. Настъпих цигарата, която жената беше хвърлила, смачках я и после се огледах бавно — всичко наоколо беше запълнено с обичайния истински свят. Хората се придвижваха от едно място на друго, всеки воден от собствените си цели. Не знаех кои са и те не знаеха кой съм аз. Поех си дълбоко въздух и отново, без да мисля за нищо, се върнах към работата си — да разглеждам лицата на тези хора.
Седях там общо единайсет дни. Всеки ден си изяждах поничките и си изпивах кафето — не правех друго, освен да гледам лицата на минувачите. С изключение на краткия безсмислен разговор с жената, която дойде при мен, цели единайсет дни не говорих с никого. Не правех нищо особено и нищо особено не ми се случи. Но дори и след този единайсетдневен вакуум не успях да стигна до някакъв извод. Все още се намирах в заплетен лабиринт и не бях състояние да реша и най-простия проблем.
После обаче привечер на единайсетия ден се случи нещо много странно. Беше неделя и бях останал да погледам лицата до по-късно. Хората, които идваха до Шинджуку в неделя, се различаваха от делничната тълпа, а и нямаше задръствания по улиците и препълнен градски транспорт. Забелязах младеж с черен калъф за китара. Беше среден на ръст. Носеше очила с черни пластмасови рамки, косата му стигаше до раменете, беше с дънкова риза и панталон и с износени маратонки. Подмина ме, загледан право напред, очите му бяха съсредоточени. Когато го видях, нещо ме жегна. Сърцето ми подскочи. „Познавам този тип“, рекох си аз. Бях го виждал някъде. Но ми трябваха няколко секунди, за да се сетя: той е певецът, когото бях видял в бара в Сапоро. Не можеше да има никакво съмнение, беше същият.