Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
В началото го ритах и го удрях просто от ужас, за да не ме удари той. Но след като мъжът падна на пода, усетих, че ужасът ми прераства в истински гняв. Гневът още кипеше в мен, стаеният гняв, надигнал се, докато вървях и си мислех за Кумико. Сега, след като му дадох воля, той изригна необуздано и прерасна в нещо като бясна омраза. Отново стоварих бухалката върху бедрото на мъжа. От устата му течеше слюнка. Рамото и лявата ми ръка вече туптяха там, където той ме беше ударил. От болката гневът ми само се засили. Лицето на мъжа беше изкривено, той обаче продължи с опитите да стане. Лявата ръка не ми се подчиняваше, затова хвърлих бухалката, надвесих се над непознатия и го замлатих с дясната. Удрях го отново и отново. Удрях го, докато пръстите ми изтръпнаха. Хванах го за гушата и му издумках главата в пода. Никога през живота си не бях влизал в ръкопашен бой. Никога не бях удрял с все сила друг човек. Сега обаче не можех да сторя нищо, освен да удрям, и май не бях в състояние да спра. Съзнанието ми диктуваше да прекратя: достатъчно. Ако продължавам, ще прекаля. Мъжът вече не е в състояние да се надигне. Обаче не можех да спра. Осъзнах, че в мен сега има двама души. Бях се раздвоил, но едното „Аз“ нямаше силата да озапти другото ми „Аз“. От тази мисъл ме разтърси силна тръпка.
После видях, че мъжът се усмихва. Уж продължавах да го удрям, а той се усмихваше — колкото повече го удрях, толкова по-широка бе усмивката, докато накрая непознатият нададе писклив смях, въпреки че от носа и устните му течеше кръв и той се давеше от собствената си слюнка. Реших, че е превъртял, спрях да го млатя и се изправих.
Огледах се и видях черния калъф за китара, беше подпрян отстрани на шкафа за обувки. Оставих непознатия да си се смее и да лежи и отидох при калъфа. Свалих го на пода, отворих закопчалките и вдигнах капака. Вътре нямаше нищо. Калъфът беше празен: никаква китара, никакви свещи. Мъжът ме погледна, както се смееше и се давеше. Едвам си поемах дъх. Изведнъж топлият спарен въздух в сградата ми се стори непоносим. Миризмата на мухъл, усещането за собствената ми пот, миризмата на кръв и на слюнка, гневът и омразата: всичко това ми дойде в повече и вече не издържах. Бутнах вратата, отворих я и излязох, после я затворих след себе си. Както и преди, наоколо нямаше и помен от хора. Единственото, което се движеше, бе голяма кафява котка, която, без да ми обръща внимание, прекосяваше бавно празния парцел.
Исках да се махна оттук, преди да са ме забелязали. Не бях сигурен накъде да поема, но тръгнах напосоки и не след дълго излязох при автобусна спирка, на която пишеше „За гара Шинджуку“. Надявах се, преди да дойде следващият автобус, да успокоя дишането си и да избистря главата си, но не успях да сторя нито едното, нито другото. Повтарях си отново и отново: единственото, което правех, бе да гледам лицата на хората! Просто си гледах лицата на хората, които минаваха покрай мен на улицата, както ми беше казал вуйчо ми. Опитвах се да разплета най-простите проблеми в живота си, нищо повече. Когато се качих на автобуса, пътниците се извърнаха към мен. Всички до един ме изгледаха стъписани и отклониха погледи. Реших, че е заради белега на лицето. След малко обаче си дадох сметка, че е заради петната, останали по бялата ми риза от кръвта на непознатия (главно кръв от носа му), и заради бейзболната бухалка, която още стисках в ръце.
Накрая отнесох бухалката чак у нас и я метнах в килера.
През нощта стоях буден до изгрев-слънце. Местата по рамото и лявата ръка, където мъжът ме беше ударил с бухалката, започнаха да отичат и да туптят от болка, имах чувството, че отново и отново стоварвам върху непознатия десния си юмрук. Забелязах, че още го стискам на топка като за удар. Опитах да разтворя пръсти, ръката обаче не искаше да ме слуша. А колкото до съня, не спях не защото не можех, а защото не исках. Ако заспях в това състояние, неминуемо щях да сънувам кошмари. За да се поуспокоя, седнах на масата в кухнята — отпивах от уискито, което вуйчо ми беше оставил, и слушах на касетофона спокойна тиха музика. Исках да поговоря с някого. Исках някой да поговори с мен. Сложих телефона на масата и часове наред го гледах. Хайде, нека някой се обади, който и да е, дори тайнствената телефонна жена — беше ми все едно. Бях готов на най-мръснишкия и безсмислен разговор, на най-отвратителните и зловещи приказки. Нямаше значение. Просто исках някой да ми говори.