Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но телефонът така и не иззвъня. Изпих останалата половин бутилка уиски и след като небето изсветля, допълзях до леглото и легнах. Дано днес не сънувам, дано сънят ми прилича на бяло петно — поне днес.
Но то се знае, че сънувах. Както и бях очаквал, кошмар. В него беше и мъжът с калъфа за китара. В съня правех същото, както и наяве: тръгнах след непознатия, отворих входната врата на жилищната сграда, усетих удара на бухалката, започнах да удрям и удрям мъжа. После обаче беше различно. Когато престанах да го удрям и се изправих, мъжът, който, както и на живо, се смееше като обезумял, с лиги, стичащи се от устата му, извади от джоба си нож, малък и остър на вид. Острието отрази слабата вечерна светлина, проникваща през пердетата, и проблесна като бяла кост. Мъжът обаче не ме нападна с ножа. Вместо това се съблече гол и започна да си смъква кожата, все едно е кора на ябълка. Действаше бързо, не преставаше да се смее силно. От него рукна кръв, която образува на пода черно застрашително езерце. Непознатият смъкна с дясната ръка кожата на лявата, а с окървавената, оголена лява ръка одра дясната си ръка. Накрая се превърна в яркочервена кървава плът, но и тогава продължи да се смее през черната дупка на отворената уста, а белите очни ябълки замърдаха трескаво всред оголеното месо. След малко, сякаш в отговор на неестествено силния смях на мъжа, кожата му се загъна по пода към мен. Опитах се да избягам, но краката ми не искаха да се движат. Кожата допълзя до ходилата ми и се заизкачва нагоре. Окървавената кожа на мъжа прилепна плътно върху моята. Всичко беше напоено с тежката миризма на кръв. Скоро краката ми, тялото, лицето бяха покрити изцяло като с тънка ципа с кожата на мъжа. После вече не можех да виждам, а смехът на мъжа продължи да ехти в кухия мрак. На това място се събудих.
Обзе ме смут и страх. За миг дори като че ли не бях самия себе си. Пръстите ми трепереха. В същото време обаче знаех, че съм взел решение.
Не можех — нямаше да избягам нито в Крит, нито никъде. Трябваше да върна Кумико. Трябваше да я изтегля отново със собствените си ръце обратно в този свят. Защото, не го ли направех, с мен беше свършено. Щеше да дойде краят на човека, когото възприемах като „Аз“.
Трета книга
Ловецът на птици
октомври 1984 — декември 1985 година
1.
Между края на това странно лято и наближаването на зимата в живота ми не настъпи промяна. Дните започваха без произшествия и завършваха по същия начин. Ако не броим времето, почти не се различаваха. Стремях се да насочвам вниманието си към реалното и полезното. Почти всеки ден ходех да плувам дълго в басейна, разхождах се, хранех се по три пъти на ден.
Но от време на време ме пронизваше самота. Дори водата, която пиех, дори въздухът, който дишах, ми се струваха дълги остри игли. Страниците на книгата в ръцете ми понякога проблясваха застрашително като остриета. В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.
И все пак имаше хора, които не ме оставяха сам — роднините на Кумико. Те ми пращаха писма. Настояваха, че Кумико нямало вече да ми е жена, затова да съм се съгласял незабавно на развод. Така ще се уредят всички проблеми. С първите няколко писма се опитаха да ми окажат натиск — съвсем делово. След като не отговорих, прибягнаха до заплахи, а накрая го удариха на молби. Всички сме искали едно и също.
Бащата на Кумико ме потърси по телефона.
— Не съм казвал, че съм категорично против развод — обясних аз. — Но първо държа да се видя с Кумико и да поговоря насаме с нея. Ако ме убеди, че наистина го иска, ще й дам развод. Това е единственият начин да се съглася.
Извърнах се към прозореца в кухнята и погледнах тъмното дъждовно небе, разпростряло се в далечината. Над мокрия черен свят валеше вече четвърти ден без прекъсване.
— Преди да решим да се оженим, ние с Кумико обсъждахме заедно всичко и ако наистина ще слагаме край на брака си, искам да го направим пак по този начин.
С баща й продължихме да изтъкваме той своите, аз своите доводи и не стигнахме доникъде — най-малкото до нищо ползотворно.
Някои въпроси си оставаха без отговор. Дали Кумико наистина искаше да се разведе? И дали именно тя е помолила родителите си да ме убедят? „Кумико каза, че не иска да те вижда“, обясни баща й точно както навремето и брат й Нобору Ватая. Това вероятно не бе пълна лъжа. Майката и бащата на Кумико не бяха от хората, които се свенят да тълкуват нещата, както им отърва, но поне доколкото знаех аз, не биха и скалъпили съвсем откровена лъжа. За добро или за лошо бяха реалисти. Ако баща й казваше истината, дали сега не я криеха някъде от мен?