Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Нали нямаш нищо против тия дни да намина към теб? Искам да видя с очите си какво става. А и отдавна не съм идвал в къщата.
След две вечери вуйчо дойде. Погледна белега, но не каза нищо. Вероятно не знаеше какво. Само го погледна някак странно, с присвити очи. Носеше ми бутилка скъпо уиски и пакет рибни рулца, които беше купил в Одавара. Седнахме на верандата да пием уиски с рулцата.
— Страшно приятно е да седя отново на веранда — отбеляза вуйчо и кимна няколко пъти. — Апартаментът ни, естествено, е без веранда. Понякога наистина ми домъчнява за къщата. На верандата човек се чувства някак особено, никъде другаде не можеш да се отпуснеш така.
Някое време погледа луната, тънък бял сърп, сякаш току-що наточен. Струваше ми се едва ли не чудо, че такова нещо наистина може да се носи по небето.
После вуйчо попита съвсем нехайно:
— Откъде ти е този белег?
— Нищо не знам — отговорих аз и отпих голяма глътка уиски. — Появи се съвсем неочаквано. Може би преди около седмица. Иска ми се да ти дам по-добро обяснение, но просто не знам какво.
— Ходи ли на лекар?
Поклатих глава.
— Не желая да си пъхам носа, където не ми е работа, но нека все пак кажа: наистина няма да е зле да седнеш и да помислиш кое за теб е най-важно.
Кимнах.
— Мислил съм — рекох аз. — Но всичко е толкова объркано и сложно. Не мога да разплета нещата. Не знам как.
Вуйчо се усмихна.
— Искаш ли да чуеш мнението ми? Според мен трябва да започнеш от най-простото, да мислиш най-напред за него. Можеш например да застанеш на някое кръстовище и в продължение на няколко дни да наблюдаваш хората, които минават оттам. Не трябва да взимаш бързо решение. Дори и да е трудно, не е зле от време на време да спираш. Трябва да се научиш да гледаш на нещата със собствените си очи, докато ти се изяснят. И не се плаши да заделяш повече време. Понякога отмъщението в най-изтънчения му вид се свежда до това да заделиш достатъчно време за нещо.
— Отмъщение ли? В какъв смисъл „отмъщение“? На кого ще си отмъщавам?
— Много скоро ще разбереш — усмихна се вуйчо.
И така, малко повече от час седяхме на верандата и пихме уиски. После вуйчо оповести, че се е заседял, стана и си тръгна. Отново останах сам на верандата: облегнах се пак на колоната и загледах градината под луната. Известно време дишах дълбоко и поемах в себе си въздуха на реалното или каквото там беше оставил вуйчо ми — за първи път от доста време изпитвах истинско облекчение.
След няколко часа обаче този въздух започна да се разрежда и отново ме обгърна бледото було на скръбта. Накрая аз пак си бях в моя свят, а вуйчо — в неговия.
Той ми беше препоръчал в началото да мисля за наистина простите неща, но аз установих, че ми е невъзможно да направя разлика между простото и трудното. Така че на следващата сутрин изчаках градският транспорт да се поопразни и се качих на метрото за Шинджуку. Реших да постоя там и да погледам лицата на хората. Не знаех дали ще ми е от полза, но при всички положения бе за предпочитане пред бездействието. Ако гледането на лица, докато ти писне от тях, е пример за просто нещо, не виждах защо да не опитам. Ако се получеше, щях да добия някаква бегла представа какво за мен е „просто“.
Първия ден седях цели два часа на ниската тухлена стена покрай цветната леха пред станцията на метрото и се взирах в лицата на минувачите. Те обаче бяха много и вървяха прекалено бързо. Така и не успях да разгледам лицето на никого. За беда след известно време се домъкна някакъв бездомник, който почна да ми обяснява нещо. Няколко пъти покрай мен мина полицай, който ме изгледа на кръв. Затова се отказах от оживения квартал при метрото и реших да потърся място, което по̀ подхожда за спокойно изучаване на минувачите.
Минах през подлеза под линията западно от гарата и след като повървях из квартала, намерих застлано с плочки площадче пред стъклен небостъргач. На него имаше малка скулптура и няколко хубави пейки, където можех да си седя и да разглеждам на воля хората. Тук те бяха доста по-малко, отколкото пред входа на метрото, не се навъртаха и бездомници с бутилки уиски, подаващи се от джоба. Прекарах там деня, направих си импровизиран обяд от понички с кафе от „Дънкин Донътс“ и се прибрах преди най-натоварения вечерен час.