Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Извикайте всичките си общи работници — каза тя на помощник-управителя, — помощниците в централата, кантонерите, миячите, всеки, който в момента е в терминала, и ги накарайте да дойдат тук веднага.
— Тук ли?
— Тук — каза тя и посочи линиите пред кулата. — Извикайте и всичките си стрелочници. Обадете се в депото и ги накарайте да донесат всеки фенер, до който могат да се докопат, кондукторски, ветроустойчиви, всякакви.
— Фенери ли, госпожице Тагарт?
— Действай.
— Да, госпожо.
— Какво правим, госпожице Тагарт? — попита диспечерът.
— Ще пуснем влаковете и ще ги управляваме ръчно.
— Ръчно ли? — каза семафорният инженер.
— Да, братче! Защо ти се шокираш? — не можа да устои. — Човекът е само мускули, нали? Връщаме се във времето, в което не е имало контролни превключватели, не е имало семафори, не е имало електричество, във времето, когато семафорите не са били стомана и кабели, а хора с фенери. Хора, които са служели като стълбове с лампи. Защитавахте го доста време, получихте си го. Мислехте си, че инструментите ви ще обусловят идеите ви? Само дето е точно обратното, и сега ще видиш какви инструменти са създали вашите идеи.
Но дори за да се върнеш ти трябва интелект, мислеше си тя, усещайки парадокса на собственото си положение, докато гледаше летаргията по лицата наоколо.
— Как ще задвижваме стрелките, госпожице Тагарт?
— Ръчно.
— Ами сигнализацията?
— Ръчно.
— Как?
— Като сложим човек с фенер до всеки семафор.
— Как? Няма достатъчно видимост.
— Ще използваме други коловози.
— Как ще знаят хората накъде да пуснат стрелките?
— С писмени нареждания.
— А?
— С писмени нареждания — също както едно време — тя посочи началника на кулата. — Той работи по разписанието как да пуснем влаковете и кои коловози да използваме. Ще ви напише нареждане за всеки семафор и стрелка, ще вземе няколко души като куриери и те ще доставят нарежданията до всеки пост — ще отнеме часове да свършим онова, което ни отнемаше минути, но ще изкараме влаковете от терминала и ще ги пуснем да пътуват…
— И трябва да работим така цяла нощ?
— И цял ден утре, докато инженерът, който има необходимия мозък, ви покаже как да поправите превключвателя.
— В договора с профсъюза няма нищо за хора с фенери. Ще има проблеми. Профсъюзът ще възрази.
— Да дойдат при мен.
— Комисията по унификация ще възрази.
— Аз отговарям.
— Аз не бих желал да давам заповеди…
— Аз ще давам заповедите.
Тя излезе на площадката на желязното стълбище, което се виеше отстрани на кулата — бореше си да си върне самоконтрола. За миг й се стори, че и тя е прецизен инструмент, плод на висока технология, останал без електричество, опитвайки се да управлява трансконтинентална железница само с двете си ръце. Погледна огромната, безмълвна тъмнина на подземията на „Тагарт“, и почувства пристъп на горещо унижение пред това да ги сведе до нивото човешки стълбове да стоят в тунелите като надгробни статуи. Едва различаваше лицата на мъжете, които бяха събрали в подножието на кулата. Стичаха се мълчаливо от мрака и заставаха неподвижно в синкавия полумрак, сините крушки по стените светеха иззад тях и случайни поточета светлина падаха по раменете им от прозорците на кулата. Можеше да види намаслените дрехи, отпуснатите мускулести тела, увисналите ръце на хора, изпити от неблагодарно изтощение от работа, която не изискваше мисъл. Това беше утайката на железницата, младите мъже, които не искаха шанс за издигане, и възрастните, които никога не го бяха търсели. Стояха мълчаливо, не с любопитството на работници, а с тежкото безразличие на осъдени.