Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Изглежда като обикновен селски безделник — помисли си херцогът, — като изключим тези обувки — за които мога да се обзаложа, че ги е намерил в манастира. Защо в името на Фонтана на Мемур, Айнскалдир го е довел тук? Какво да правя с него? Да го убия? Да го пусна? Да го оставя да умре от глад?“
— Хайде да съберем камъни — каза накрая херцогът. — Хоув ще има нужда от надгробна могила — тази област ми изглежда пълна с вълци.
Нощта беше дошла; камъните, пръснати по голата равнина в подножието на Велдхелм, се бяха превърнали в безформени сенки. Огънят гореше по-ярко и мъжете слушаха Слудиг, който пееше неприлична песничка. Исгримнур прекрасно знаеше защо хора, които бяха участвали в битка и бяха загубили един от своите — каменната надгробна могила на Хоув бе една от безформените сенки недалеч от огъня — имат нужда да се разсеят с такава глупост. Както беше казал преди месеци, седнал на масата срещу крал Елиас, носеха се плашещи слухове. Тук, на откритата равнина, заслонени, ала не и защитени от хълмовете, те не можеха както в Хейхолт или в Евритшала, просто с една шеговита забележка да осмеят нещата, за които разказваха пътниците — историите за духове, които сега сякаш оживяваха нощта. Ето защо мъжете пееха и гласовете им, макар и нестройни, бяха знак на човешко присъствие в дивата пустош, погълната от нощта.
„Да оставим приказките за духове — помисли си Исгримнур, — но днес бяхме нападнати и изобщо не мога да си представя защо. Те ни чакаха. Чакаха ни. Какво, в името на милостивия Усирис, значи това?“
Може би бандитите просто бяха изчакали поредната група пътници, които могат да спрат в манастира — но защо? Ако целта им беше само грабеж, защо да не плячкосат самия манастир, който вероятно притежаваше някоя и друга ценна реликва? И най-вече защо ще чакат в манастира случайни пътници, които естествено ще станат свидетели на грабежа?
„Не че имаме много оцелели свидетели, да го вземат дяволите. Може би само един, ако се окаже, че момчето е видяло нещо“.
Това просто не се връзваше. Да чакат в засада група пътници, които, дори и в тези времена, могат да се окажат войници на краля — и които всъщност се оказаха въоръжени и жадни за бой северняци.
Така че трябваше да допусне, че целта им са били той и неговите хора. Защо? И също толкова важно — кой? Враговете на Исгримнур, такива като Скали от Калдскрайк, му бяха добре познати, а никой от нападателите не беше от хората на Скали. Освен това Скали отдавна се беше завърнал в Калдскрайк и откъде можеше да знае, че. Исгримнур, на когото бездействието беше дотегнало до смърт, притеснен за сигурността на херцогството си, накрая ще се реши да се противопостави на Елиас и след кратък спор кралят неохотно ще му разреши да отведе хората си на север?
„Нуждаем се от теб тук, чичо, — каза ми той. Знаеше, че отдавна не вярвам на това. Просто искаше да ме държи под око, така си мисля“.
Все пак кралят не се съпротивлява толкова, колкото бе очаквал херцогът; спорът се стори на Исгримнур само формален, сякаш Елиас бе очаквал противопоставянето и вече бе решил да отстъпи.
Объркан от лъкатушенето на мислите си, Исгримнур се канеше да се изправи и да тръгне към постелята си, когато към него се приближи Фреке. Очертан на светлината на огъня зад гърба му, той изглеждаше като призрачна тромава сянка.
— Може ли за момент, ваше благородие?
Исгримнур скри усмивката си. Старото говедо сигурно беше пияно. Ставаше учтив само когато беше напреднал с чашите.
— Какво има, Фреке?
— Отнася се до момчето, господарю, онова, дето го доведе Айнскалдир. Събуди се. Помислих си, че ваше благородие ще поиска да поговори с него. — Той леко се олюля, но бързо се престори, че си оправя панталоните.
— Да. — Вятърът се усили. Исгримнур се загърна плътно в дрехата си и се надигна, но внезапно спря: — Фреке?
— Ваше благородие?
— Изхвърлих още една проклета резба в огъня.
— Предположих, че ще го направите, господарю.
Фреке се изнесе по посока на каната с бира. Исгримнур бе сигурен, че тайно се подсмихва.