Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Когато и след няколко минути асансьора още го нямаше, тя отиде с тежки стъпки до таблото и натисна отново бутона. На малкия дисплей се изписа „Не работи“.
— Мамка му — промълви на себе си Боби. — Те наистина ни отвличат.
Беше оставила външните говорители включени и грубият глас, излязъл от скафандъра ѝ, отекна в стаята. Авасарала не вдигна поглед от питието си, само рече:
— Помни какво ти казах.
— А? — откликна Боби, без да ѝ обръща внимание. Покатери се тромаво по стълбата до люка за горната палуба и натисна бутона. Люкът се отвори. Значи всички още се преструваха, че това не е отвличане. Биха могли да обяснят за асансьора. Но щеше да им е по-трудно да обяснят защо заместник секретарката е заключена и не я допускат в другите части на кораба. Може би смятаха, че една седемдесетгодишна жена няма да има желание да се катери по стълби, така че спирането на асансьора е достатъчно. Може пък и да бяха прави. Авасарала определено не приличаше на човек, способен да издържи на шейсетметрово катерене, дори и при ниска гравитация.
— Никой от тези хора не е бил на Ганимед — натърти Авасарала.
— Добре — отвърна Боби на наглед нелогичното подхвърляне.
— Не можеш да избиеш достатъчно, за да върнеш взвода си — довърши Авасарала, гаврътна остатъка от джина, а после се надигна от бара и се отправи към стаята си.
Боби не отговори. Изтегли се на горната палуба и остави люка да се затвори зад нея.
Бронята ѝ бе предназначена точно за такива мисии. Оригиналните скафандри от клас „Голиат“ бяха създадени за пехотински абордажни групи при близък бой между кораби. Това означаваше, че са направени да бъдат максимално маневрени в тесни пространства. Колкото и добра да беше бронята, щеше да е безполезна, ако носещите я войници не можеха да катерят стълби, да се промушват през люкове с човешки размери и да маневрират лесно в микрогравитация.
Боби се качи по стълбата до следващия люк и натисна бутона. Конзолата отговори с червена предупредителна светлина. След няколко секунди разглеждане на менюто разбра защо: бяха спрели асансьора за екипажа точно над люка и го бяха изключили, барикадирайки входа. Значи се досещаха, че става нещо.
Боби огледа стаята, в която се намираше — още един салон за отдих, почти еднакъв с онзи, който току-що бе напуснала, — докато не откри най-вероятното място, където би могло да са скрили камерите си. Помаха им. „Това няма да ме спре, момчета.“
Слезе обратно по стълбата и отиде в луксозната баня. След кратко изпробване намери сравнително добре скрит сервизен люк в стената. Беше заключен. Боби го изтръгна.
От другата страна имаше плетеница от тръби и тесен коридор, който едва можеше да побере бронята ѝ. Тя се пъхна в него и се издърпа по тръбите две палуби нагоре, после изби с ритник тамошния сервизен люк и влезе в стаята.
Помещението се оказа втори камбуз, с редица печки покрай едната стена, няколко хладилника и множество маси, всичко това от блестяща неръждаема стомана.
Скафандърът ѝ я предупреди, че я държат на мушка, и промени дисплея ѝ така, че обикновено невидимите инфрачервени лъчи, насочени към нея, да се превърнат в бледи червени линии. Половин дузина от тях обагряха гърдите ѝ и всичките идваха от малките черни оръжия в ръцете на охранителите на „Мао-Квик“ в другия край на стаята.
Боби се изправи. За тяхна чест, горилите не отстъпиха. Дисплеят в шлема ѝ прехвърли базата данни с оръжия и я информира, че мъжете са въоръжени с 5-милиметрови автомати със стандартна вместимост от триста патрона и скорост десет изстрела в секунда. Освен ако не използваха експлозивни бронебойни куршуми — което не бе много вероятно, предвид факта, че зад нея се намираше корпусът на кораба, — скафандърът преценяваше опасността като ниска.
Боби се увери, че външните ѝ говорители работят, и ги предизвика:
— Добре, пичове, хайде да…
Те откриха огън.
За една дълга секунда в помещението цареше хаос. Пластмасовите куршуми отскачаха от бронята ѝ, рикошираха в стените и свистяха из стаята. Пробиваха пакети със сушени храни, откъсваха тенджери и тигани от магнитните им куки и изхвърляха по-дребните принадлежности във въздуха в облак от неръждаема стомана и парчета пластмаса. Един особено злополучен рикошет улучи един от охранителите в носа, проби дупка в главата му и мъжът рухна на пода с почти комична изненада на лицето.
Преди да минат и две секунди, Боби вече се движеше — хвърли се над стоманения кухненски остров в центъра и се заби в петимата останали охранители, разперила ръце като ръгбист. Те отлетяха към далечната стена, блъснаха се в нея с месест звук и се свлякоха неподвижни на пода. Скафандърът ѝ започна да вади на екрана жизнените им показатели, но тя ги изключи, без да ги поглежда. Не искаше да знае. Един от мъжете се размърда и понечи да вдигне автомата си. Боби го бутна лекичко и той отлетя през стаята, за да се строполи в основата на отсрещната стена. Повече не помръдна.