Войната на Калибан

Те не просто бяха уплашени. Канеха се да го убият.

Авасарала остана да седи в продължение на няколко дълги секунди, преди да се изправи и да се върне при играчите на покер. Котияр и Боби се намираха в края на игра с високи залози, което означаваше, че купчинката шоколадови бонбони, които използваха вместо чипове, бе висока почти пет сантиметра.

— Господин Котияр — каза Авасарала. — Сержант Дрейпър. Елате с мен, моля.

Всички карти изчезнаха. Мъжете се спогледаха нервно, докато тя се връщаше в спалнята си. Щом влязоха, Авасарала затвори внимателно вратата. Тя дори не изщрака.

— Готвя се да направя нещо, което може да задейства някакъв спусък — съобщи им тя. — Ако го направя, ситуацията ни може да се промени.

Котияр и Боби се спогледаха.

— Има някои неща, които бих искала да взема от склада — каза Боби.

— Аз ще инструктирам хората си — каза Котияр.

— Давам ви десет минути.

Забавянето между „Гуаншийн“ и „Росинант“ все още бе прекалено голямо за разговор, но по-малко, отколкото би отнело едно съобщение до Земята. Чувството да се намира толкова далеч от дома предизвикваше у нея леко замайване. Котияр влезе в стаята и кимна. Авасарала извади терминала си и поиска теснолъчева връзка. Даде опознавателния код на „Росинант“. След по-малко от минута получи отказ. Тя се усмихна леко и отвори канал към командния център.

— Тук е помощник заместник-секретар Авасарала — представи се, сякаш на борда имаше някой друг, който би могъл да се обажда. — Какво става с теснолъчевата ви връзка, да ви го начукам?

— Моите извинения, госпожо секретар — отвърна един младеж с яркосини очи и късо подстригана руса коса. — Този комуникационен канал в момента е недостъпен.

— Защо е недостъпен, мамка му?

— Недостъпен е, госпожо.

— Чудесно. Не исках да излъчвам съобщението по радиото, но ще го направя, щом се налага.

— Боя се, че няма да е възможно — уведоми я момчето.

Авасарала си пое дълбоко дъх и го изпусна през стиснатите си зъби.

— Дай ми капитана — каза.

Миг по-късно образът се смени. Капитанът беше мъж със слабо лице и с кафявите очи на ирландски сетер. Стиснатите му безкръвни устни показваха, че е наясно какво се задава, поне в общи линии. За миг тя просто се взираше в камерата. Беше научила този номер още в началото на кариерата си. Взирането в екрана караше хората отсреща да смятат, че ги виждат. А взирането в мъничката черна точка на обектива ги караше да се чувстват неудобно.

— Капитане. Имам спешно съобщение, което трябва да пратя.

— Много съжалявам. Възникнаха технически трудности с комуникационната апаратура.

— Нямате ли резервна система? Совалка, която бихме могли използваме? Каквото и да е?

— Не и в дадения момент.

— Лъжете ме — обвини го тя. Когато капитанът не отговори, продължи: — Отправям официално искане тази яхта да включи аварийния си сигнал и да промени курса си към най-близкото място за ремонт.