Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Не мога да направя това, госпожо. Ако проявите малко търпение, ще ви доставим благополучно на Ганимед. Сигурен съм, че всички необходими ремонти могат да бъдат извършени там.
Авасарала се приведе към терминала.
— Мога да се кача при вас и да проведем този разговор лице в лице — каза тя. — Капитане, знаете законите не по-зле от мен. Включете аварийния сигнал или ми дайте достъп до комуникациите.
— Госпожо, вие сте гостенка на Жул-Пиер Мао и аз уважавам това. Но господин Мао е собственикът на този кораб и отговарям пред него.
— Значи отказвате?
— Много съжалявам.
— Допускаш грешка, скапаняко — изруга Авасарала и прекъсна връзката.
Боби влезе в стаята. Лицето ѝ грееше и от нея се излъчваше нетърпение като от състезателно куче, което опъва каишката. Гравитацията се измени леко. Корекция на курса, но не и промяна.
— Как мина? — попита тя.
— Обявявам, че този съд нарушава законите — заяви Авасарала. — Котияр, ти си ми свидетел.
— Както кажете, госпожо.
— Добре тогава. Боби. Дай ми контрол над шибания кораб.
38.
Боби
— Какво друго искаш от нас? — попита Котияр. Двама от хората му вкараха големия сандък с надпис „Официално облекло“ в стаята на Авасарала. Използваха голяма количка за превоз на мебели и пъхтяха от усилие. Дори при слабата гравитация от 0,25 g на „Гуаншийн“ бронята на Боби тежеше над сто килограма.
— Сигурни ли сме, че тази стая не се наблюдава? — попита Боби. — Ще мине много по-добре, ако те нямат представа какво ги очаква.
Котияр сви рамене.
— Няма работещи подслушвателни устройства, които съм в състояние да засека.
— Добре тогава — каза Боби и почука по сандъка от фибростъкло. — Отваряйте го.
Котияр набра нещо на личния си терминал и ключалките се отвориха със силно изщракване. Марсианката свали капака и го подпря на стената. Вътре, окачен на мрежа от ластични въжета, беше скафандърът ѝ.
Котияр подсвирна.
— „Голиат III“. Не мога да повярвам, че са ти позволили да го запазиш.
Боби откачи шлема и го сложи на леглото, след което се зае да вади различни други части и да ги подрежда на пода.
— Дадоха го на вашите техници, за да проверят автентичността на един видеозапис, съхранен в него. Когато Авасарала го издири, събираше прах в един килер. Никой не обърна внимание, когато го взе.
Тя извади дясната ръка на скафандъра. Не беше очаквала да намери от 2-милиметровите муниции, които вградената пушка използваше, но с изненада установи, че изцяло са демонтирали пушката от гнездото. Беше логично да махнат всички оръжия, преди да дадат бронята на шайка цивилни, но това все пак я подразни.
— Мамка му — изруга тя. — Май няма да стрелям по никого.
— Ако можеше да стреляш — каза с усмивка Котияр, — куршумите щяха ли поне да се забавят, докато минават през двойната обшивка на кораба, за да изпуснат всичкия въздух?
— Не — изсумтя Боби и остави последната част от скафандъра на пода, след което извади инструментите, необходими, за да сглоби отново всичко. — Но това може би е в моя полза. Пушката е предназначена да пробива брони от същия клас, носени от други хора. Така че всичко, което би могло да пробие скафандъра ми, вероятно ще пробие и кораба. А това означава, че…
— Никой от охраната няма оръжия, които са в състояние да пробият бронята ти — довърши Котияр. — Както кажеш. Колко от хората ми искаш да дойдат с теб?
— Николко — отвърна Боби, докато прикрепваше към гърба на бронята новия комплект акумулатори, осигурени от техниците на Авасарала, и видя как на екрана светна прекрасен зелен надпис „Напълно зареден“. — След като започна, очевидният ответен ход ще е да хванат заместник секретарката и да я използват като заложник. Вашата работа е да предотвратите това.
Котияр се усмихна пак. Усмивката му не беше весела.
— Както кажеш.
На Боби ѝ отне почти три часа, за да сглоби и подготви за действие бронята си. Би трябвало да ѝ стигнат само два, но тя се оправда за допълнителния час с напомнянето, че е загубила тренинг. Колкото по-завършен вид придобиваше скафандърът, толкова по-силно се свиваше стомахът ѝ. Това отчасти се дължеше на нормалното напрежение преди битка. А времето, прекарано в пехотинския корпус, я бе научило да се възползва от него. Да позволи на стреса да я накара да проверява всичко по три пъти. Като попаднеше в разгара на битката, щеше да е прекалено късно.