Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Но дълбоко в себе си Боби знаеше, че възможността за насилие не е единственото, което присвива вътрешностите ѝ. Не можеше да забрави какво се бе случило последния път, когато носеше този скафандър. Червеният емайл на марсианския ѝ камуфлаж бе осеян с вдлъбнатини и драскотини от експлодиращото чудовище и стремглавото ѝ пързаляне по леда на Ганимед. Малкият теч в коляното ѝ напомни за редник Хилман. Хили, нейният приятел. Докато бършеше лицевото стъкло на шлема, се сети за последния си разговор с лейтенант Гивънс, нейния командир, точно преди чудовището да го разкъса на две.
Когато скафандърът бе сглобен и лежеше на пода, отворен и чакащ я да влезе в него, тя усети по гръбнака ѝ да минава тръпка. За първи път вътрешността ѝ се виждаше малка. Като гробница.
— Не — каза тя на себе си.
— Не ли? — попита Котияр. Мъжът седеше на пода до нея и държеше инструментите, които мислеше, че може да ѝ потрябват. Беше толкова тих по време на сглобяването, че Боби почти бе забравила, че е там.
— Не се страхувам да го облека отново — заяви тя.
— Аха — кимна Котияр, после прибра инструментите в кутията. — Както кажеш.
Боби се изправи на крака и измъкна от сандъка черното трико, което носеше под бронята. Без да се замисля, се съблече и се напъха в прилепналата дреха. Докато включваше жиците на бронята към различни сензори по костюма си, забеляза, че Котияр ѝ е обърнал гръб и обикновено светлокафявият му врат почервенява като цвекло.
— О — смути се тя. — Извинявай. Толкова пъти съм се преобличала пред момчетата от взвода ми, че изобщо не се замислям.
— Няма нужда от извинения — каза Котияр, без да се обръща. — Просто бях изненадан.
Рискува да хвърли поглед през лявото си рамо и като видя, че е напълно покрита от трикото, се обърна да ѝ помогне с жиците.
— Ти си… — поде той и млъкна за секунда. — Прекрасна.
Сега беше неин ред да се изчерви.
— Ти не беше ли женен? — попита го ухилено Боби, доволна от това разсейване. Простата човещина в неудобството, предизвикано от сигналите за чифтосване, караше чудовището в главата ѝ да изглежда много далечно.
— Да — потвърди Котияр, докато прикрепваше последната жица към един сензор отзад на кръста ѝ. — Женен съм. Но не съм сляп.
— Благодаря — каза Боби и го потупа дружески по рамото. След няколкосекундна борба с клаустрофобията седна в отворения гръден кош на скафандъра и се плъзна надолу, докато целите ѝ крака и ръце влязат вътре. — Закопчай ме.
Котияр запечата бронята, както му бе показала, след това ѝ сложи шлема и го пристегна. Екранът светна, докато програмата се стартираше. Около нея се разнесе тихичко, почти подпрагово жужене. Тя включи микромоторите и помпите, задвижващи екзомускулатурата, и седна.
Котияр я гледаше с въпросително изражение. Боби включи външния говорител и каза:
— Да, тук всичко изглежда наред. Целият екран е в зелено.
Надигна се на крака без никакво усилие и усети как крайниците ѝ се изпълват с познатото усещане за едва сдържана мощ. Знаеше, че ако се оттласне мощно с крака, ще се удари в тавана достатъчно силно, за да го повреди сериозно. Едно внезапно движение на ръката ѝ можеше да запрати тежкия креват през цялата стая или да прекърши гръбнака на Котияр. Това я караше да се движи с насадена от дългото обучение предпазливост.
Котияр бръкна в пазвата си и извади лъскав черен пистолет. Боби знаеше, че охранителният екип ги е заредил с пластмасови куршуми, които гарантирано не могат да пробият кораба. Същите боеприпаси щяха да използват и хората на Мао. Той понечи да го протегне към нея, но после видя дебелите ѝ бронирани пръсти и далеч по-малкия отвор на спусъка, и сви извинително рамене.
— Няма да имам нужда от това — каза тя. Гласът ѝ бе груб, метален, нечовешки.
Котияр се усмихна пак.
— Както кажеш.
Боби натисна бутона за повикване на асансьора и закрачи напред-назад из салона, за да привикнат рефлексите ѝ с бронята. Имаше наносекундно забавяне между опита да раздвижи някой крайник и реакцията на скафандъра. Така разходката заприличваше смътно на сън, сякаш желанието за движение и самото движение бяха отделни събития. Дългите часове на тренировки почти я бяха накарали да превъзмогне това чувство, но винаги и трябваха няколко минути обикаляне, за да свикне със странността му.
Авасарала влезе в салона от стаята, която използваха за комуникационен център, и седна на бара. Наля си чист джин, а после, сякаш ѝ бе хрумнало в последния момент, цръкна в него малко лимон. Напоследък старицата пиеше много повече, но не беше работа на Боби да повдига въпроса. Може пък да ѝ помагаше да спи.