Войната на Калибан

Когато посегна към екрана, корабът под нея помръдна и гравитацията я дръпна лекичко настрани. Авасарала се подпря на бюрото; кърито и джинът се разбълникаха в корема ѝ.

— Това очаквахме ли го? — извика тя.

— Да, госпожо — обади се Котияр от съседната стая. — Планирана корекция на курса.

— Никога не се случва в шибания офис — промърмори Авасарала и на екрана ѝ се появи Майкъл-Джон. Изглеждаше леко объркан, но може би беше просто заради ъгъла на лицето му. Тя усети, че ѝ прилошава от ужас.

За миг пред очите ѝ изникна отново „Арбогаст“, разпадащ се на части. Тя неволно спря записа. Нещо в дълбините на ума ѝ искаше да се извърне. Да не знае.

Не беше трудно да разбере защо Еринрайт, Нгуен и тяхната клика биха обърнали гръб на Венера, на извънземния хаос, който се превръщаше във все по-голям ред. Тя изпитваше същото, първобитен страх, спотайващ се в дъното на ума ѝ. Колко по-лесно бе да се върнеш пак към старите игри, към старите схеми, към старата история на война и конфликти, на измами и смърт. Въпреки всичките си ужаси, това бе нещо познато. Нещо известно.

Като момиче бе гледала филм за някакъв човек, който видял лика на Бога. През първия един час от филма той бе затънал в сивия си живот на основна по крайбрежието на Южна Африка. Когато видя Бог, последваха десет минути, в които човекът виеше, а след това още един час, в който бавно се съвземаше, за да продължи да води същия идиотски живот като в началото. На Авасарала филмът изобщо не ѝ хареса. Сега обаче почти го разбираше. Да се извърнеш бе нещо естествено. Дори да бе идиотско, самоунищожително и безсмислено, беше естествено.

Война. Изтребление. Смърт. Всичкото насилие, което Еринрайт и неговите хора — а тя бе сигурна, че повечето от тях са мъже — прегръщаха, ги привличаше, защото бе утешаващо. А те бяха уплашени.

Е, тя също бе уплашена.

— Пъзльовци — промърмори Авасарала и пусна пак записа.

— Венера може да мисли — каза Майкъл-Джон вместо поздрав или някаква друга любезност. — Накарах екипа да анализира сигналите в мрежата от вода и електрически потоци, и открихме модел. Съответствието е само около шейсет процента, но това ми стига, за да го смятам за нещо повече от случайност. Разбира се, то има различна анатомия, но функционалната му структура много прилича на тази на китообразно, решаващо задачи с пространствено мислене. Искам да кажа, все още съществува проблемът с непълната обяснимост и тук не мога да помогна, но от това, което видяхме, съм до голяма степен убеден, че го виждаме как разсъждава. Това са мислите му, нещо като невронни сигнали.