Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Броня — изсумтя презрително Давока и запрати ножа си много близо до центъра на мишената. — Железните шкембета са лесни за убиване, само трябва да ги изчакаш да спрат на лагер. Опасни са само когато имат какво да нападнат с конете си.
— Като стигнем в двореца, ще си избереш броня — каза Лирна на Арендил и метна своя нож, който се заби в горния край на дънера. — Коридорите са пълни с брони, имаме и безброй мечове. Винаги ми се е струвало странно защо даваме толкова пари за въоръжаване на Кралската гвардия, когато имаме толкова оръжие, което виси по стените за украса.
— И дядо има много мечове, също и копия. Донесъл ги е от пустинната война.
— Говори ли за нея? — попита го Лирна. — За войната?
— О, да, макар че понякога това го натъжава. Случилото се с лорд Ал Сорна му тежи. Казва, че ако армията е знаела какво става, всеки мъж до последния биха останали да се бият и да умрат, но да не го дадат на алпиранските кучета. Всички, дори кумбраелците.
В този момент Лирна реши, че момчето ѝ харесва. Откритостта и незачитането на титли и авторитети бяха като глътка свеж въздух, макар че същите тези качества щяха да го превърнат в лесна плячка, стигнеха ли в двореца. Колкото до Давока в двора…
— Дворът не е добро място — каза ѝ тя на лонакски същата вечер.
Седяха до лагерния огън, а Арендил спеше дълбоко в палатката си. Давока седеше върху вълчата си кожа, протегнала напред дългите си крака, режеше ивици сушено говеждо с ловджийския си нож и ги мяташе в устата си.
— Опасно? — попита тя на езика на Кралството. Лирна вече бе забелязала, че в последно време Давока рядко проговаря на родния си език.
— В много отношения, за повечето от които ти не знаеш нищо. Хората там лъжат, сякаш да лъжеш е добродетел. Фактът, че двете сме близки, ще породи у някои подозрения и завист. Други ще се опитат да извлекат полза за себе си от това. Трябва да си мериш приказките и да не вярваш на никого.
Давока се ухили.
— Щом мога да вярвам на теб, не ми трябват другите.
— Ти ме наричаш кралица, сестрице. Но аз не управлявам в тази страна. В двореца уж се вслушват в съветите ми, случва се брат ми да ги приеме, случва се и да ги отхвърли. Боя се, че доверието в мен и моето в теб няма да ти спести жестокостите, които ни чакат там.
— Там е домът ти, а говориш все едно го мразиш.
„Да го мразя?“ Възможно ли бе да мрази място, което познава толкова добре, докрай? Място, което не представлява тайна за нея още от най-ранното ѝ детство? Толкова много лица бяха преминали оттам през годините, толкова много хора бяха увиснали на бесилката или бяха загинали във войните. Лорд Артис например, макар и жаден за власт глупак, ѝ бе допадал със своя прагматизъм. Дебелият лорд Ал Унса и тромавите му танци — корумпиран до мозъка на костите, но пък винаги успяваше да я разсмее. А Линден, бедният влюбен идиот Линден… И Вейлин.
— Може би наистина го мразя — призна накрая тя. — Но няма къде другаде да ида.
— Брат ти не може ли да управлява без твоите съвети?
— Определено се опитва, но идеята не е добра и гледам да не го оставям сам. Може би някой ден, когато Кралството се успокои, може би тогава ще си намеря друг дом.
Давока се ухили.
— Има много място в Планината.
Лирна се засмя.
— Малесата едва ли ще ми се зарадва особено. — „Но винаги мога да ида в Северните предели.“
— Тази гора е много стара — каза Давока, докато оглеждаше с нескрито безпокойство гъстия лес от двете страни на пътя. Лирна и преди беше забелязала недоверието ѝ към горите, сякаш дърветата задушаваха в капана си свободната ѝ лонакска душа, свикнала с просторните тундри и планините на родната земя. — Направо я помирисвам колко е стара.
— Урлишкият лес е най-голямата гора в Кралството — отвърна Лирна. — Защитена е с Кралската дума и отстъпва по размери само пред Великите северни гори, поне на този континент.
Давока я изгледа изпод вежди.
— Континент?
— Сушата, по която пътуваме.
— Защо, има и други ли?
Лирна едва не се засмя, но после видя искреното любопитство в очите на Давока. „Знае едновременно толкова много и толкова малко.“
— Знаем за още четири — обясни тя. — Всичките са много по-големи от нашия. Може да има и още, но нито един поданик на Кралството не е пътувал до тях и не се е върнал да разкаже.
— Не е така — вметна Арендил. — Керлис Безверника. Казват, че вече два пъти е обиколил света и в момента го обикаля за трети път.
— Това е само история — каза Лирна. — Легенда.