Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— По първи камбани… принце. Цялата сума. Иначе ще има санкции. — Той завъртя глава и очите му се стрелнаха към войника, с което не остави съмнение, че санкциите ще са много по-лоши от отнемането на търговския ми лиценз.
Минах покрай Корпус, без да погледна повече него или чудовището му, като прикривах облекчението си. Бях си откупил близо ден с малко нахалство и много лъжи. Евтина работа! Неистините са валута, която винаги съм харчил охотно.
— Двама души ни следят — обади се Та-Нам до мен.
— Какво? Къде? — Врътнах се. Сред морето от глави наоколо нищо не биеше на очи, освен механичния войник на Корпус, смаляващ се в далечината. Никой не стигаше дори до раменете му.
— Ще е по-трудно да им се измъкнем, ако им покажете, че знаете за присъствието им. — Та-Нам успя да не го каже укорително, не чрез раболепие, а може би поради разумното си очакване, че всички други са аматьори в тази игра.
Обърнах се пак напред и ускорих леко ход въпреки жегата.
— Двама, казваш?
— Може да има и други, по-способни — призна Та-Нам. — Двамата, които забелязах, трябва да са частни детективи — банковите агенти не са толкова нескопосани.
— Освен ако не искат да пратят послание… — Частни детективи? Като онзи, който ми беше донесъл вестта на обяд. Може би аз бях следващият му случай и той ме следеше в същия този момент. Както и да е, посланието беше ясно — Корпус от Желязната къща не беше единственият с подозрения. Не можеха да предприемат нищо срещу мен, докато не откажа да си изпълня задълженията, но можеха да ме наблюдават. Което доста усложняваше плана ми да духна от града. Страхът протегна ръка от онова скришно кътче, където чака винаги, и ме стисна за топките. — Проклети да са всички.
26.
Като излезеш на площад Пиацо, си спомняш какво представлява лятото толкова далеч на юг. В уличките, потънали в сенки и ориентирани така, че да поемат бриза, долавяш само горещия му дъх, напомняне за ужаса, който те чака, но излезеш ли на Пиацо по пладне в разгара на лятото, то те халосва като юмрук. Изведнъж ми се прииска да имах шапка, пък била тя и едно от абсурдните изделия, с които се кипреха модерните. Привел глава под сипещата се отгоре жар и присвил очи срещу блясъка на широките светли плочи, закрачих към затвора за длъжници на Централната банка в отсрещния край.
Отвън затворът изглеждаше като елегантно жилище, в архитектурен синхрон с обкръжението си и удостоен с място, гледащо към един от най-прочутите площади на Умбертиде. Казваха, че зиме на площада се събирали да общуват заможните граждани, амбулантни търговци продавали скъпи лакомства и известни оркестри изнасяли представления. Затова нищо чудно, че длъжниците с достатъчно щедри приятели и семейства често избираха да се настанят в апартаменти в предната част, за да чакат със седмици, месеци, а може би десетилетия, докато състоянието им се увеличи достатъчно, за да си изплатят дължимото с лихвите, или пък резервите им да се стопят дотолкова, че да започнат бавното, неизбежно придвижване към скритата задна част на сградата.
Приближихме се към главната порта, пищно изработена, позлатена и орнаментирана. Първо плащаш на портиера. В килиите на длъжниците всичко си има цена и само наемът се прибавя към сметката. Ако искаш легло, храна и чиста вода, си плащаш. Ако не можеш да си платиш, продаваш каквото имаш. Тези в предните апартаменти продават услугите си. По-навътре продават дрехите си, телата си, косата си, децата си. А в далечния край, извлечени от тесните и претъпкани килии, идват труповете, голи и мършави като скелети, които се продават за храна на прасетата и кредитът се премахва от последното изчисление на дълга им.
Знаех тези неща, защото затворите за длъжници — а в Умбертиде такива има много — ми изглеждаха вероятна крайна цел, ако моите авантюри на стоковите пазари се провалят. Не ми е в природата да изучавам подробно минусите на всеки порок, на който се отдавам, а хазартът винаги е заемал челно място сред слабостите ми. Все пак обичам да проучвам всички пътища за измъкване, което в случая изискваше да узная немалко за заведенията като това, управлявано от Флорентинската централна банка. Изводът от проучванията ми беше: гледай да не те хванат.
Този извод ме накара да поспра на стълбите, със слънцето, сипещо жар върху главата ми, сянката ми, събрана в черно петно около нозете ми, и Та-Нам, стоящ безстрастно зад мен. Бях дошъл тук, за да откупя свобода — но какво ме беше довело? Парче пергамент. Бележка, дадена ми от човек, който продаваше услугите си на всеки, разполагащ с пари или кредит. Дадена ми в деня, когато банките бяха отказали да изплатят моята полица.