![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Императорът усети, че ръкавицата се нагорещява, после спуква заклинанието и поваля вълшебника. Владетелят на Мелиин реагира инстинктивно. С един скок се озова надвесен над мага и го прониза с кинжала си - в гърлото, както обичаха да убиват Волните.
Наоколо горяха скъпи, тежки гоблени. Последните верни стражи загинаха, но всеки от тях взе в обятията на смъртта и по един от вълшебниците. Оцелелите двама аколити отстъпваха със ситни крачки, уплашени и посивели. Единият шептеше нещо.
„Предупреждава онези в кулите" - съобрази Императорът и с вдигнат кинжал се насочи към мага. Чупеща тялото болка го заля като водопад, ала дали ръкавицата гасеше част от заклинанието, дали аколитът бе изпаднал в паника, болката бе преодолима. Императорът изръмжа и скочи напред, с вече оголен меч. Чу вопъла на другия маг - „Не мога да го удържа!" - и замахна към вълшебника, който пращаше съобщение. Тресящият се от страх чародей вдигна ръце да се предпази и мечът гладко отсече китките му. С извъртане на острието Императорът цепна главата на осакатения. Още едно движение -и последният вълшебник рухна на пода с ококорени очи. Всичко бе отнело по-малко от половин минута. Императорът дръпна горящия гоблен, събори го заедно с корниза и стъпка огъня. Без да иска подритна крак в изящна обувка.
„Аха, мадам разпоредител ката. Жертва на случайно попадение - не е зле."
Той се огледа. Труповете лежаха като черни купчини. Ранени нямаше... Всъщност, не - момъкът на Хеон се размърда и застена. Императорът огледа раната му и подсвирна през зъби. „Тоя юнак няма да го бъде. А това вече е загуба... Защо ли не му тече кръв?- Аз... си тръгвам - внезапно ясно и без да заваля думите произнесе Сивият боец. - Свали я, повелителю...
Лицето на младежа се изкриви - явно губеше борбата с болката, която почваше да овладява съзнанието му. Ала Сивият наемник продължи да говори, въпреки че около него се свиваше някакво странно заклинание:
- Не я използвай... Недей... Подарък е от Мрака... Тялото на момъка се покри със ситна мрежа стремително сновящи огнени змийчета, който го превърнаха в огромна светеща какавида. Пашкулът от светлина се изду като мехур. Сетне с тих трясък изчезна. На пода вече нямаше никой.
Тави се събуди с вик и плувнала в пот. Съновидението се разпадна на милиарди черни отломки и се стече надолу, в неведомите дълбини на каменния лабиринт. Остана само ужасът и омерзението, все едно девойката бе докосната от нещо студено и лигаво, което се извиваше като червей и много миришеше. Тави не изпадаше в истерия от жаби, гущери, мишки, понасяше змии и би изтърпяла, ако се наложеше, плъхове. Ала сега се задъхваше от отвращение. В паметта не бяха се запазили подробности от съня, освен чувството на погнуса.
- Тави? - Кан-Торог бе нащрек.
- Нещо... лошо - измънка девойката.
- Тук?! - Волният се напрегна.
- Не, не... Просто лош сън. Много гаден.
- Ох, хич не ми допадат лоши сънища у вълшебници, интересно защо ли... - недоволно изръмжа събуденото джудже. -Все се сбъдват накрая! Не да си засънуват нещо хубаво, само гадории...
- Съновиждането - обясни Тави - отдавна и напълно е изкоренено. Иначе си прав, макар и да не го подозираш. Някой от нас такива неща сътворяваха насън, че цялата магошкола се вдигаше по тревога, самият Наставник се налагаше да идва, за да оправя неразборията...
- Вярвам ти, ама само понеже няма кого друг да питаме за мнение -отвърна Сидри и въздъхна. - А бе, и на мен нещо не ми харесва. Заседяхме се. Трябва да се махаме.
- Нима? - подкачи го Кан. - Ще напуснем залата на вашите победили?
- Тъкмо заради тях! - озъби се джуджето. - Заяждай се, заяждай се. Сякаш сам не знаеш, че душите на загиналите тъкмо към такива места ги тегли, където разчитат рано или късно да си отмъстят!
- Любопитно - без да му мигне окото рече Кан. - Знаеш ли, Сидри, всяка наша дружина също си има такава... галерия. Само че там досега никога не са ни навестявали разни вредоносни духове...
- Млъкнете и двамата! - изфуча като котка Тави. - Чувам нешо...
Вълшебницата стоеше в средата на залата, пръстите й се докосваха с върховете си, дланите бяха вдигнати пред лицето.
Като никога преди тя усети отдолу една наистина Велика тъма.
Черна вълна с меко, слято, неразличимо движение погълна долните нива от пещери и тунели. Само до преди миг Тави още успяваше да зърне смътните очертания на начупените пещери, криволичещите тунели, сивите обемни зали и оскъдно осветените бастиони, които гледаха през тесни бойници навън, към стръмни урви. А сега изведнъж бяха изчезнали. И вместо тях се бе появило кадифено святкане, равномерно полюшване на черно като аспид море. Сякаш в Цар-планина никога не бе надзъртало джудже, не се бяха трудили поколения от подземното племе. Като че ли Първородната тъма никога не бе напускала това място от първите дни на Сътворението.