Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Когато се върна на алеята, Кат видя там да спира друга кола.

От нея излезе Елиът.

— Предчувствах, че ще бъдеш тук – каза той.

Разбира се, че бе така, помисли си Кат, защото той знаеше за нея всичко, което имаше значение.

Той свали очилата си. Изглеждаше така, сякаш не бе спал, сякаш недоразумението помежду им бе също толкова мъчително за него, колкото за нея.

— Иска ми се никога да не те бях лъгал – каза той сериозно, устремен само към нея. – Когато за пръв път те срещнах в „Савой“, никога не съм си представял, че ще лежа до теб буден цяла нощ, тъй като ти бе заспала на гърдите ми и изглеждаше толкова красива, че не исках да пропусна нито миг. Ако не те обичах наистина толкова много, нямаше да ти кажа, че съм те излъгал. Просто щях да оставя нещата да се развиват от само себе си, защото щеше да бъде по-лесно.

Кат се върна мислено към онази сутрин в леглото с Елиът. Беше щастлива по начин, непознат за нея дотогава, и бе разбрала, по същия начин, по който тялото й знаеше как да диша – естествено, по рождение – че Елиът също бе щастлив. Да, той можеше да премълчи за лъжата. Наистина щеше да бъде по-лесно. Може би тогава тя щеше да продължи да спи с него, докато се върнеше в Австралия, където щеше да категоризира тяхната връзка като случаен флирт, който я бе съживил и възродил, но който бе неуместен в истинския живот.

Пол никога не споделяше нищо с нея, а само след като тя откриеше, че нещо не бе наред. Докато Елиът бе признал лъжата си, преди тя да разбере какво бе направил и като съзнаваше възможните последици. Преди малко й бе казал колко обича да я гледа как спи.

Истинският живот бе колкото несъвършен, толкова и прекрасен. А Елиът бе част от истинския живот – също толкова несъвършен и прекрасен.

Тя се приближи към него, прокара ръка по наболата му брада и го целуна.

ЧАСТ ПЕТНАЙСЕТА

МАРГО

Нима бе възможно? Ние се връщахме от другия свят. Вярно беше. Все още бяхме живи. Бяхме свободни.

Жаклин Пери Д’Алинкур, „Прости, но не забравяй: Да преживееш Равенсбрюк“

Трийсет и седма глава

Гранвил, 1946

На тялото на Марго е необходимо време, за да се научи да се храни, без да повръща храната; време, за да й израсне отново косата; време, за да възстанови обичайните си месечни цикли. Когато менструацията й идва отново, тя ужасено се взира в кръвта, като се пита какво се случва с нея. Но след това си спомня, че тази кръв е нещо естествено.

Вера Аткинс от УСО пристига веднъж да я види, да се убеди, че е жива, да поиска от нея да свидетелства против нацистите. Марго отказва и я моли да не казва на никого за нейното съществуване – не може да понесе мисълта, че хора, които някога е познавала, ужасени ще се извръщат от нея. Дори Вера не успява да прикрие страданието си.

Обаче един ден през 1946 година, когато косата й е пораснала до раменете, а външните й рани са се покрили с коричка и са зараснали, а синините – избледнели, братът на Каро, Кристиан, казва на Марго:

— Погледни това.

Подава й рисунка – жена, облечена с пола, тясно прилепнала като мидена черупка, сако, разцъфващо като цвят от силно пристегнатата талия. Чертите на лицето не са изрисувани, но тя няма нужда от очи, нос и уста, за да приковава погледа. Сакото изпълнява тази мисия.

Тиан изважда молива си, навежда се и скицира на главата й шапка с толкова голяма периферия, че закрива лицето на жената. След което потъмнява полата.

— Черното може да бъде брутално или елегантно – повече от всеки друг цвят.

Зад тях трепти архипелагът Шоси, водата потъмнява от сапфирено до среднощно синьо, без изобщо да посивее.