Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Вървяхме и бързо, и бавно. Може да ви изглежда противоречиво, но не е. Дженъс и аз бяхме прекарали много време да обсъждаме тази експедиция още преди да започнем да събираме доброволци. След като си изяснихме всичко, обявихме, че търсим хора. Въпреки нещастието, сполетяло втората експедиция, половината Ориса пожела да участва. Взехме само млади, здрави и издръжливи мъже с чувство за хумор, сърцати и мускулести. Рейли също искаше да се запише, но успях да я убедя, че поне един Антеро трябва да остане, най-малкото за да сме сигурни, че в наше отсъствие Ориса няма да се върне към старите си порочни навици. Тя неохотно се съгласи. Двайсетте доброволци, които приехме, бяха най-различни: двама бяха бивши погранични разузнавачи; един беше горски работник; имаше и двама братя, според мен бракониери, и така нататък. Имаше дори един доста некадърен учител по музика, чието любимо занимание беше катеренето по крепостни стени без въжета или клинове. Последният член на групата беше Лайън. Беше ни се обадил неговият тъмничар. Очевидно Лайън не беше доказал наличието на качества да живее с други хора и го намерихме в единична килия. Той наистина беше лишен от чувство за хумор и беше неприятен, но храбростта и издръжливостта му бяха много по-важни за това начинание. Платих глобата за пролятата от него кръв и той стана двайсетият.
Още през първия ден, когато двайсетимата се събрахме в едно от отдалечените ми имения, Дженъс ни каза да се държим така, сякаш всички са срещу нас. Каза, че трябвало да мислим за себе си като за десантна група или дори разбойници и всички да бъдем в отлична форма. За последното се погрижи Мийна, който — чак сега разбрах, че сержантът беше демон в човешки образ — ни гонеше през пресечени местности, докато не помолехме за милост, а после преминаваше към индивидуални упражнения и катерене по дървета или скали. Играехме и игри, за да се научим как да се крием и да нападаме. Може да ви звучи детински, но правилата бяха променени така, че хванеха ли те, те хвърляха във воденичния яз. Посред зима това наказание изобщо не е смешно. Когато капнехме, Мийна ни караше да чертаем карти или да решаваме сложни позиционни задачи. Малко по малко се оформихме като екип. Кошмарът на непознатите пещери отново ме навести, но бях така изморен от упражненията на Мийна, че ме споходи само два пъти.
Сега, докато прекосявахме земите отвъд Пиперения бряг, ние бяхме предпазливи като диви зверове. Прекарвахме дълги часове в криене и наблюдаване на откритите пространства, преди да ги пресечем, като обръщахме особено голямо внимание на животните и птиците. Застрашителен признак беше, че срещахме малко дивеч и рядко чувахме птичи песни, сякаш пред нас бяха минали безброй ловци. Или пък животните бяха усетили някаква незрима заплаха, надвиснала над тяхната земя. Малкото селища, покрай които бяхме минали при първото пътешествие, също бяха изоставени и не видяхме нито ловци, нито разузнавачи да надзъртат иззад укритията си.
До притоците в горното течение на реката достигнахме без произшествия, макар всички да чувствахме присъствието на някакви зли сили. Имаше обаче и едно добро нещо — не страдахме от онези малки магии, на които бяхме подложени по време на първото пътешествие. Може би враговете ни чувстваха, че не могат да постигнат нищо с такива дреболии и замисляха да ни унищожат в бъдеще с някоя голяма магия. Видяхме на няколко пъти наблюдателите и се скрихме. Тъй като не знаехме дали ни вещаят добро, или зло, решихме, че е по-разумно да не се показваме.
Никога не се придвижвахме по начин, който можеше да се очаква. Така например, ако най-лекият маршрут беше по дъното на някоя долина или по някой стар, отдавна изоставен път, който бяхме използували по време на моето пътешествие, никога не тръгвахме по него. Нито пък използвахме за път билата на хълмовете. Те не само бяха територия на наблюдателите, но там лесно можехме да бъдем открити отдолу. Вървяхме на зиг-заг около районите, които помнехме отпреди, но никога точно през тях. Освен това не гледахме на експедицията като на състезание по издръжливост: обикновено вървяхме, докато пясъкът от часовника изтечеше два пъти, после почивахме половин изтичане. „Изтощението — непрекъснато повтаряше Дженъс — е също толкова опасно, както и всеки враг; един уморен човек например може да попадне в клопка, защото очите му са замъглени от пот, а умът му е насочен единствено към измъчените му хриптящи гърди.“ Както и преди въобще не готвехме и се задоволявахме с каша от смляно зърно, студена вода и подправки. На два пъти ловихме риба от реката, нарязахме я на тънки ивици и я „сготвихме“, като я накиснахме в стипчивия сок на някакви местни плодове. Въпреки всичките тези предпазни мерки достигнахме равнините за по-малко време, отколкото при първото пътуване, и почти два пъти по-бързо, отколкото голямата втора експедиция. После започнахме да се придвижваме с още по-голямо внимание, тъй като тук имаше само храсталаци и само тук-там имаше по някоя долчинка, където да се скрием.