Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Изглежда, мислиш, че целият товар лежи на твоите рамене — каза майка му. — Не знаеш ли, че стотици хиляди пъти ми се е искало изобщо да не си ни сварвал заедно, да не те бях удряла, да бях направила нещо, казала нещо, каквото и да е, за да ти помогна в твоята мъка. Защото ти изпитваше именно мъка, Томи. Баща ти умираше точно тук, в къщата, а аз току-що бях разрушила и образа на майка ти. Но бях твърде горда, за да ти протегна ръка. „Какво надменно малко чудовище — мислех си. — Как смее да ме съди за нещо, което дори не разбира! Нека се пържи в яда си. Нека плаче. Нека беснее. Ама че светец се е извъдил! Най-накрая ще си дойде на мястото.“ Само че това никога не стана. — Тя го докосна леко по бузата с опакото на ръката си; колеблив допир, който Линли едва усети. — Нямаше по-голямо наказание от разстоянието между нас. Бракът с Роди нямаше да разреши този проблем.
— Все щеше да ти даде нещо.
— Да. И все още може.
Омекването на гласа й и едва доловимата нежност му казаха все още неизреченото.
— Той ти е направил повторно предложение? Добре. Радвам се. Това е по-голямо опрощение, отколкото заслужавам.
Тя го хвана за ръката.
— С онова време се свърши, Томи.
А това бе точно в нейния стил — да дава прошка, която да помете гнева на половината му живот.
— Толкова просто? — попита Линли.
— Да, толкова просто, миличък Томи.
Сейнт Джеймс вървеше на няколко крачки зад Линли и Дебора. Наблюдаваше походката и изучаваше близостта им. Запаметяваше подробностите: ръката на Линли около раменете на Дебора; нейната около кръста му; наведените им една към друга глави, докато разговаряха; контраста в цветовете на косите им. Видя как вървят в съвършен ритъм, с еднаква дължина на крачките, гладки и плавни. Гледаше ги и се опитваше да не мисли за предната нощ, когато разбра, че повече не може едновременно да бяга от нея и да продължи да се понася; за момента, когато слисаното му съзнание най-сетне попи факта, че въпреки всичко ще му се наложи да го прави.
Всеки мъж, който я познаваше по-малко, щеше да нарече постъпката й от предната нощ хитра манипулация, целяща да получи доказателство за болка, равна на тази, която й бе нанесъл. Изповед за юношеската й любов към него; признание за съпътстващото желание; сблъсък, който сля най-силните елементи на чувство и възбуда; внезапно спиране, когато се увери, че той няма намерение повече да бяга. Но даже и да му се искаше да нарече държанието й манипулативна, злобна женска постъпка, не можеше да го направи. Защото тя не можеше да знае, че той ще излезе от спалнята си и ще дойде при нея в кабинета, нито пък предполагаше, че след години раздяла и отблъскване най-сетне ще прогони най-лошите си страхове. Не го бе молила да дойде при нея, да седне на отоманката, да я вземе в прегръдките си. Сейнт Джеймс можеше да обвинява само себе си, задето прекоси границата на предателството и прие, че в пламъка на момента и тя ще пожелае да го направи.
Тогава той я насили, принуди я да вземе решение. И тя го взе. Сейнт Джеймс знаеше, че ако отсега нататък смята да оцелява, ще трябва да го прави сам. Макар сега тази мисъл да му се струваше непоносима, той се опита да вярва, че след време ще стане търпима.
Милостивите богове задържаха дъжда, макар облаците да ставаха все по-мрачни, колкото повече тримата наближаваха заливчето. Далече в морето слънцето проникваше през едно разкъсано място в тях и хвърляше сноп лъчи като златен прожектор върху водата. Но това бе само моментен пробив. Никой рибар или моряк нямаше да се излъже от преходната му красота.
Под тях на плажа две момчета пушеха лениво до скалите. Едното беше високо и кокалесто, с гъста яркооранжева коса, а другото — дребно и кльощаво, с възлести колене. Въпреки времето, двамата бяха облечени като за плуване. На земята пред краката им лежаха купчина хавлиени кърпи, две маски и два шнорхела. Момчето с оранжевата коса вдигна поглед, видя Линли и махна с ръка. Другото погледна през рамо и хвърли цигарата.
— Къде предполагаш, че е хвърлил апаратите Брук? — попита Линли Сейнт Джеймс.
— Бил е на скалите в петък следобед. Според мен е отишъл възможно най-далеч и е хвърлил кутията във водата. Какво е дъното?
— Най-вече гранит.
— И водата е бистра. Ако апаратите са тук, ще успеят да ги видят.
Линли кимна и заслиза, като остави Сейнт Джеймс и Дебора на скалата. Те го гледаха как прекосява тесния плаж и се ръкува с момчетата. Хлапетата се ухилиха. Едното бръкна с пръсти в косата си и се почеса по главата, а другото запристъпя от крак на крак. Очевидно и на двете им беше студено.