Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Нанси се изправи, когато видя кой идва. Въведе ги в къщата и в антрето се обърна към тях. Над дясното й рамо висеше стара, избеляла бродирана кърпа от вълнени конци — сцена на семеен пикник с две деца, родителите им, куче и празна люлка, висяща от едно дърво. Надписът почти не се четеше, но вероятно говореше с добронамерена неточност за благословията на семейния живот.
— Марк не е ли тук? — попита Линли.
— Отиде до Сейнт Айвс.
— Значи баща ти още не е казал нищо за него, за Мик и за кокаина на инспектор Боскоуън?
Нанси не направи опит да се преструва, че нищо не разбира, само каза:
— Не знам. Не съм чула нищо. — След това отиде в дневната, където остави шишето на Моли на телевизора, а бебето в количката. — Добро момиче — рече тя и я потупа по гърба. — Добричката малка Моли. Хайде да поспиш.
Отидоха при нея. Щеше да бъде естествено да седнат, но отначало никой не го направи. Вместо това, заеха позиции като тромави актьори, които още не знаят къде ще се закучи играта им: Нанси с ръка върху дръжката на количката, Сейнт Джеймс с гръб към еркерния прозорец, Дебора близо до пианото, Линли срещу нея до вратата на дневната.
Нанси изглеждаше така, сякаш очакваше това неочаквано посещение да й донесе най-лошото. Погледът й пробяга плашливо по тях.
— Имате новини за Мик — каза тя.
Сейнт Джеймс и Линли й изложиха фактите и предположенията си. Тя ги изслуша без въпроси или забележки. От време на време като че ли я сполетяваше мимолетна мъка, но общо взето изглеждаше загубила чувствителност към всичко. Сякаш с пристигането им си бе наложила да не усеща нищо повече — не само от смъртта на съпруга си, но и от някои недотам благоприятни аспекти от живота му.
— Значи никога не ти е споменавал за „Айлингтън“? — попита Линли, когато завършиха разказа си. — Или за онкозима? Или за един биохимик на име Джъстин Брук?
— Никога. Нито веднъж.
— Беше ли типична за него тази тайнственост, що се отнася до статиите му?
— Преди да се оженим — не. Тогава говореше за всичко. Когато бяхме любовници. Преди бебето.
— А след като дойде бебето?
— Все повече и повече отсъстваше. Винаги заради някоя статия.
— В Лондон ли?
— Да.
— Знаеш ли, че е държал апартамент там? — попита Сейнт Джеймс.
Когато Нанси поклати глава, Линли каза:
— Но след като баща ти говореше, че Мик е издържал други жени, не ти ли е минавало през ум, че може да има любовница и в Лондон? Това би било; съвсем разумно предположение, нали, като се има предвид колко често е ходил там?
— Не. Имаше… — Колебливостта я издаваше какво се опитва да реши. Трябваше да направи избор между предаността и истината. А и съществуваше въпросът дали в този случай истината е предателство. Накрая като че ли реши и вдигна глава. — Нямаше други жени. Татко само така си мислеше. Аз го оставих да вярва, че Мик има други жени. Така ми беше по-лесно.
— По-лесно, отколкото да му позволиш да открие, че зет му обича да носи женски дрехи?
Въпросът на Линли като че ли освободи Нанси от месеците пазене на тайна. Ако не друго, поне за момент изглеждаше облекчена.
— Никой не знаеше — промълви тя. — До ден-днешен никой не знае, освен мен. — Тя се отпусна на креслото до количката. — Мики. О, господи, горкият Мики!
— Как разбра?
Тя извади смачкана салфетка от джоба на пеньоара си.
— Точно преди да се роди Моли. В скрина му имаше разни неща. Отначало си помислих, че има любовница и не казах нищо, защото бях в осмия месец и с Мик не можехме… затова си помислих…
Колко разумно звучеше, докато Нанси им обясняваше с пресеклив глас. Понеже била бременна, не можела да обслужва съпруга си, затова трябвало да приеме, ако той търсел други жени. Все пак го била насилила да сключи този брак. Само себе си трябвало да обвинява, ако в резултат й причинявал болка. Затова не можела да се изправи пред него с доказателството за изневярата. Щяла да се примири и да се надява накрая да го спечели обратно.
— Скоро след като бях започнала да сервирам в „Котвата и розата“, една вечер се върнах у дома. Намерих го. Беше облечен изцяло в моите дрехи. Беше си сложил и грим. Дори си беше намерил и перука. Помислих си, че аз съм виновна. Нали разбирате, обичах да си купувам разни неща, нови дрехи. Исках да бъда модерна. Да изглеждам хубава заради него. Мислех си, че това ще го върне към мен. Отначало реших, че се опитва да ме накаже, задето харча пари. Но съвсем скоро видях, че… той наистина… това го възбуждаше.