Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Вече работеха един час, когато Джулиана Вендейл се обади:
— Ако търсите бележки, не забравяйте компютъра му. — И отвори едно чекмедже, в което имаше поне две дузини дискети.
Никой не изстена, макар че Дебора я погледна слисано, а Хари Камбри изруга. Продължиха да ровят из останките от кариерата на мъртвия, докато точно в четири ги прекъсна телефонен звън. Някой вдигна в една от кабинките, след това показа глава и извика:
— Господин Сейнт Джеймс тук ли е?
— Спасение! — въздъхна Дебора, като си разтриваше врата. — Може би някой се обажда да направи признание.
Линли се изправи и се протегна. След това отиде до прозореца. Навън бе завалял тих дъждец. Имаше часове до стъмване, но в две от сградите от другата страна на Пол Лейн светеха лампи. В едната къща семейството седеше около масата, пиеше чай и хапваше бисквити от тенекиена кутия. В другата млада жена подстригваше мъж. Беше се съсредоточила върху двете му страни и стоеше пред него, за да види дали са равни. Той стоя търпеливо за момент, но след това я дръпна между краката си и я целуна силно. Тя го плесна по ушите, засмя се и се отпусна в прегръдките му. Линли се усмихна и отново се обърна към офиса.
Видя, че Сейнт Джеймс го гледа от кабинката, където говореше по телефона. Лицето му изглеждаше загрижено. Хапеше замислено устни. С когото и да говореше, приказваше главно събеседникът му. Само през дълги интервали Сейнт Джеймс казваше по някоя дума. Когато накрая затвори, прекара две-три минути, загледан в телефона. Вдигна слушалката, за да се обади, но след това я остави, без да го направи. Накрая отиде при другите.
— Дебора, ще можеш ли да се справиш за известно време сама? С Томи трябва да се погрижим за нещо.
Тя погледна първо него, после Линли.
— Разбира се. Да отидем ли в къщичката, когато свършим тук?
— Да, ако обичаш.
Без да каже нито дума повече, той се отправи към вратата. Линли го последва. Слязоха мълчаливо по стълбите. Близо до подножието им заобиколиха две хлапета, които бутаха малки метални камиончета по парапета. След това минаха през препълнения бар на „Котвата и розата“, излязоха на улицата и вдигнаха яките на палтата си, за да се предпазят от дъжда.
— Какво има? — попита Линли. — Кой беше?
— Хелън.
— Хелън? Защо, за бога…
— Разбрала е какво означава списъкът с „възможните“ на Камбри, Томи, както и телефонните съобщения на секретаря в апартамента му.
— И?
— Изглежда, те всички имат нещо общо.
— От изражението ти схващам, че не е кокаин.
— Не кокаин. Рак — рече Сейнт Джеймс и продължи по Пол Лейн с наведена срещу дъжда глава.
Линли отправи поглед към пристанището и сгушените, събрани върху кея чайки, чиято многобройност ги предпазваше. Извърна очи от тях и погледна замъглените от дъжда хълмове над селото.
— Къде отиваме? — извика той на приятеля си.
Сейнт Джеймс се спря и отвърна през рамо:
— Трябва да поговорим с доктор Тренъроу.
Сейнт Джеймс обясни, че на лейди Хелън не й било лесно да открие истината зад списъка с възможности. Първите дузина имена не й дали нищо, с което да продължи, и — още по-важно — никаква водеща информация, около която да построява въпросите си. Всеки, на когото се обадила, в началото бил доста сдържан в приказките и ставал още по-неразговорлив от момента, в който споменела името на Майкъл Камбри. Като се имали предвид реакциите им, нямало съмнение, че са чували името на Мик по един или друг начин. По същия начин можела да се разглежда и решителността им да не разкриват нищо съществено за връзката си с Камбри. Лейди Хелън ги питала дали не е вземал интервю от тях, дали е търсил доказателство от някакъв вид, дали е посещавал домовете им, дали им е писал писма. Но независимо какво опитвала, с кого говорила или темата, която се мъчела да подеме, те винаги били с една стъпка пред нея, сякаш първият от списъка се бил свързал със следващите и ги предупредил за предстоящото обаждане. Дори споменаването на убийството на Камбри не било достатъчно, за да изтръгне признание от когото и да било. И наистина няколкото пъти, когато опитвала това като начална маневра — представяйки се за журналистка, търсеща информация за очерк относно смъртта на друг журналист, — резултатът бил дори още по-ледено мълчание, отколкото на предишните й измислици.