Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
По този начин фотоапаратите оставаха парченце от мозайката на престъплението, все още непоставено на мястото му. Според всички беше разумно да се смята, че Брук ги е взел от стаята на Дебора. Но къде ги беше оставил — все още им бе толкова неизвестно, колкото и преди два дни.
Когато свиха зад ъгъла на магазина за сребърна бижутерия на Ламорна Роуд, откриха улиците на селото запустели. Това не бе изненадващо лятно явление в район, където превратностите на времето често принуждаваха летуващите да проявяват гъвкавост в избора за прекарване на времето си. Обикновено слънцето ги виждаше да се разхождат по уличките на селото, да разглеждат пристанището и да правят снимки на кея, а дъждът предизвикваше у тях внезапна нужда да опитат късмета си в някоя хазартна игра, глад за салата от пресни раци или жажда за студена бира. Хладните следобеди бяха очаквана благодат от собствениците на бинго салоните, ресторантите и кръчмите.
Точно такова се оказа положението в „Котвата и розата“. Кръчмата гъмжеше от рибари, принудени от времето да се върнат на брега, както и от посетители, търсещи убежище от дъжда. Повечето от тях се бяха натъпкали в бара. Официалният салон бе почти празен.
При всякакви други обстоятелства две толкова различни групи, събрани в един курорт, бе малко вероятно да се смесят. Само че присъствието на момче, което свиреше на мандолина, рибар, сведущ по ирландската флейта, и мъж с бели крака по спортни гащета, който отмерваше ритъма с лъжици, бе разрушило бариерата между класата и опита и сляло онова, което иначе щеше да изглежда пъстро.
На широкия еркерен прозорец с изглед към пристанището седеше рибар с обветрена кожа, осветен от убитата светлина навън, който играеше на конец с модерно облечено детенце. Загрубелите му ръце протегнаха конеца към детето, а изпочупените му зъби щръкнаха в усмивка.
— Хайде, Дики. Хвани го. Нали знаеш да играеш — подкани майката момченцето.
Дики се подчини усърдно. Последва одобрителен смях. Рибарят сложи ръка върху главата на детето.
— От това би излязло страхотна снимка, нали? — каза Линли на Дебора, докато стояха на вратата и гледаха.
Тя се усмихна.
— Какво прекрасно лице има той, Томи. И виж как светлината едва докосва едната му страна.
Сейнт Джеймс беше на стълбите и се изкачваше към офиса на вестника. Дебора тръгна след него, а Линли я последва.
— Знаеш ли — продължи тя, като се поспря на площадката, — по едно време се притеснявах за компетентността на снимките си в Корнуол. Не ме питай защо. Предполагам, че робувам на навиците, а те са да правя почти всичките си работи в Лондон. Но тук страшно ми харесва, Томи. Навсякъде има готови снимки. Страхотно е. Наистина. Още от първия момент си го помислих.
При тези й думи Линли се засрами от предишните си подозрения. Той се спря за момент на стъпалата.
— Обичам те, Деб.
Изражението й стана по-нежно.
— И аз теб, Томи.
Сейнт Джеймс вече беше отворил вратата на офиса. Вътре звъняха два телефона, Джулиана Вендейл пишеше на компютър, а млад фотограф чистеше половин дузина лещи за фотоапарат, подредени на бюро. В една от трите кабинки трима мъже и жена разговаряха в кръг. Хари Камбри беше между тях. Реклама и разпространение — беше написано с избелели черни букви на горната половина на вратата от дърво и стъкло.
Хари Камбри ги видя и остави групата. Носеше панталони от костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Сякаш почувствал нужда да обясни, той каза:
— Погребахме го тази сутрин. В осем и половина.
„Странно — помисли си Линли. — Нанси не го спомена.“ Това обаче обясняваше примирението, с което ги беше посрещнала. В погребенията имаше някаква безвъзвратност. Не прекратяваха мъката, но правеха по-лесно признаването на загубата.
— Половин дузина ченгета се навъртаха около гробищата — продължи Камбри. — Първото нещо, което правят, освен дето се опитват да лепнат убийството на Джон Пенелин. Ама че работа! Джон да убие Мик!
— Може би все пак е имал мотив — рече Сейнт Джеймс и му подаде ключовете на Мик Камбри. — Мик се е обличал в женски дрехи. Може ли това да подтикне един мъж да убие друг?
Юмрукът на Камбри стисна ключовете. Той се обърна с гръб към служителите си и сниши глас:
— Е, добре. Кой знае за това?