Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Какво има, Томи? — попита лейди Ашъртън. — Има ли нещо, което да не си ми казал? Още неща за Питър?
— Днес смятам да кажа на Пензънския криминален отдел за него — рече Линли. Майка му пребледня. — Той не е убил Мик. И двамата с теб го знаем. Но е бил в къщичката след посещението на Джон в петък. И Мик е бил още жив. Това е истината. Полицията трябва да го знае.
— А Питър знае ли… — Като че ли не изпитваше особена охота да завърши мисълта си. Линли го направи заради нея:
— Че възнамерявам да кажа на полицията? Да, знае. Но двамата със Сейнт Джеймс мислим, че днес ще успеем да го реабилитираме. Той разчита на нас за това.
Лейди Ашъртън се усмихна насила.
— Тогава и аз ще трябва да разчитам на теб. — След това се обърна и понечи да влезе в къщата.
— Майко. — Дори и сега не знаеше колко ще му струва да говори. Близо шестнадесетте години горчивина бяха създали между тях истинско минно поле. Опитът да го прекоси изискваше сила на характера, каквато не бе убеден, че притежава.
Тя се поколеба с ръка на бравата. Чакаше го да продължи.
— Обърках всичко с Питър. И с всичко останало.
Тя вдигна глава. Загадъчна усмивка докосна устните й.
— Да си объркал всичко с него? — каза лейди Ашъртън. — Питър е мой син, Томи. Аз нося отговорността за него. Недей да поемаш вината, когато не е необходимо.
— Той нямаше баща. Можех да бъда нещо повече за него. Но предпочетох да не бъда. Трябваше да идвам и да прекарвам известно време с Питър, но това ми се струваше непоносимо, затова го оставих на самотек.
Видя, че тя разбира намерението зад думите му, защото пусна бравата и се върна при него на алеята. Линли погледна над нея към герба на семейство Ашъртън, монтиран високо на фасадата. Никога не го бе считал за нещо повече от забавен анахронизъм, но сега го видя като символ за сила. Хрътката и лъвът се бореха; хрътката губеше битката, но не показваше страх.
— Знаех, че обичаш Родерик — каза той. — Виждах, че го обичаш. Исках да те накажа.
— Но обичах и теб. Това, което изпитвах към Роди, нямаше нищо общо с вас.
— Не съм си мислел, че не ме обичаш. Беше по-скоро неохота да те виждам и да ти прощавам, задето беше такава, каквато си.
— И задето искам някой друг, освен баща ти?
— Задето се поддаде на желанието си, докато татко още беше жив. Не можех да го понеса. Не можех да понеса това, което означаваше.
Тя погледна над него към портиерската къщичка.
— Поддадох се — каза. — Да, направих го. Искаше ми се да притежавам благородството или смелостта, или каквото там бе нужно, за да отпратя Роди, когато за пръв път разбрах колко го обичам. Но нямах сили да го направя, Томи. Други жени вероятно биха се справили. Но аз бях слаба. Бях в нужда. Запитах се какво ли пък толкова зло ще извършим с Роди, ако се обичаме истински. Какъв грях ли ще сторим, ако обърнем гръб на общественото порицание и действаме, както ни диктува любовта? Желаех го. За да го притежавам и да мога все още да се понасям, направих спретнати отделения в живота си: децата в едното, баща ти във второто и Роди в третото. Бях различна личност и в трите. Това, което не очаквах, бе ти да пробиеш стената на твоето отделение и да видиш личността, която желаеше Роди. Не смятах, че някога ще ме видиш такава.
— А каква беше всъщност, майко? Нищо повече или по-малко от едно човешко същество. Не можех да приема това.
— Няма нищо. Разбирам.
— Исках да те накарам да страдаш. Знаех, че Родерик иска да се ожени за теб. Заклех се това никога да не се случи. Твоята главна преданост бе към семейството и Хауенстоу. Знаех, че той няма да се ожени за теб, ако не обещаеш да напуснеш имението. Затова през всичките тези години те държах тук като затворничка.
— Ти нямаш тази власт. Аз предпочетох да остана.
Линли поклати глава:
— Ти щеше да напуснеш Хауенстоу в момента, в който се оженех. — По лицето й видя, че това е истината. Тя сведе очи. — Знаех го, майко. Използвах това като оръжие. Ако се оженех, ти щеше да бъдеш свободна. Затова и не се ожених.
— Защото не беше срещнал подходящата жена.
— Защо, за бога, не ми позволяваш да поема вината си?
При тези думи лейди Ашъртън вдигна поглед.
— Не искам да те боли, миличък. Не съм го искала нито тогава, нито сега.
Нищо друго не можеше да предизвика по-силно разкаяние. Нито укорите, нито обвиненията. Линли се почувства като свиня.