Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Не разбираше дали диспечерът, възрастен мъж, който беше работил дълги години в железниците, още пазеше интелекта си и го криеше, или месеците на потискането му го бяха задушили завинаги, осигурявайки му безопасното скривалище на инертността.
— Не знаем какво да правим, госпожице Тагарт.
— Не знаем на кого да се обадим и за какво разрешение.
— Няма правила за покриване на подобна повреда.
— Дори няма правила кой да определя правилата за това!
Тя ги изслуша, взе телефона без дума обяснение и нареди на оператора да я свърже с оперативния вицепрезидент на „Атлантик саутърн“ в Чикаго, да се обади у тях и да го извади от леглото, ако е необходимо.
— Джордж? Дагни Тагарт е — каза тя, когато гласът на конкурента й се появи на линията. — Ще ми заемеш ли семафорния си инженер от терминала в Чикаго, Чарлз Мъри, за двайсет и четири часа? Да… добре… Качи го на самолет и ми го прати по най-бързия начин. Кажи му, че ще платим три хиляди долара… Да, за един ден… Да, толкова е зле… Да, ще му платя в брой, от джоба си, ако трябва. Ще платя всичко необходимо, за да си намери с подкуп място на самолет, но го прати с първия самолет от Чикаго… Не, Джордж, нито един, нито един ум не е останал в „Тагарт трансконтинентал“… Да, ще намеря всички документи, изключения, отмени и аварийни разрешения… Благодаря, Джордж. До скоро.
Тя затвори и заговори бързо на хората около себе си, за да не чува неподвижността на стаята и на терминала, където вече не пулсираше звук от колелета, да не чува горчивите думи, които тишината сякаш повтаряше: нито един ум не е останал в „Тагарт трансконтинентал“…
— Пригответе незабавно авариен влак и екипаж — каза тя. — Изпратете ги по линията „Хъдсън“ с нареждане да изтръгнат всеки сантиметър меден кабел, всички кабели, лампи, семафори, телефони, всичко, което е собственост на компанията. Да бъде тук до сутринта.
— Ама госпожице Тагарт! Нашата работа по линията „Хъдсън“ е само временно прекратена и Комисията по унификация ни забрани да разглобяваме линията!
— Аз отговарям.
— Но как ще изкараме аварийния влак оттук без семафори?
— Ще има семафори след половин час.
— Как?
— Хайде — каза тя и се изправи. Те я последваха, когато тя тръгна бързо надолу по пътническите перони, покрай струпалите се групи пътници покрай неподвижните влакове. Мина по тясната пътека между лабиринт от релси, покрай слепи семафори и замръзнали стрелки, и единствено звукът от токовете на сатенените й сандали изпълваше огромните арки на подземните тунели на „Тагарт трансконтинентал“, а дъските скърцаха под по-бавните стъпки на мъжете, които я следваха, като колебливо ехо. Тя бързаше към осветения стъклен куб на Контролен пост А, който висеше в мрака като корона без тяло, корона на абдикирал владетел над царство от празни коловози.
Началникът беше твърде добър експерт на твърде взискателна позиция, за да може да си позволи да скрие изцяло опасния товар на интелекта. Разбра какво иска от него още с първите думи и отговори с рязко „да, госпожо“, и вече беше наведен над разпределенията си, когато другите дойдоха след нея по железните стълби, беше мрачно потънал в най-унизителната изчислителна работа, която някога му се беше налагало да върши през дългата си кариера. Тя разбра колко добре я е разбрал от единствения поглед, който й хвърли, поглед на негодувание и издръжливост, който подхождаше на някакво чувство, което беше уловил на лицето й:
— Първо ще го направим, после ще чувстваме — каза тя, въпреки че той не беше коментирал.
— Да, госпожо — вдървено отговори той.
Стаята му на върха на подземната кула беше като стъклена веранда, наблюдаваща някога най-бързия, богат и подреден поток в света. Той беше обучен да отбелязва движението на повече от деветдесет влака на час и да ги гледа как влизат безопасно в лабиринт от коловози и стрелки, на влизане и излизане от терминала, под стъклените му стени и под пръстите му. Сега, за пръв път, наблюдаваше празната тъмнина на пресъхнал канал.
През отворената врата на стаята за персонала тя видя хората от контролния пост да стоят в мрачно бездействие — хората, чиято работа не позволяваше и миг отпускане, да стоят до дългите редици от вертикални медни полици, като до лавици с книги, и да изглеждат като също такъв паметник на човешкия интелект. Дърпането на един от малките лостове, които се подаваха от полиците, задвижваше хиляди електрически вериги, правеше хиляди контакти и прекъсваше хиляди други, задвижваше десетки стрелки, които да пуснат даден курс и десетки семафори, които да го осветят, без място за грешка, без случайности и противоречия — огромна сложност на мисълта, въплътена в едно движение на ръката, което да определи и обезопаси движението на влак, за да могат стотици влакове да преминават безопасно, хиляди тонове метал и хиляди животи да профучават на косъм един от други, защитени единствено от мисъл, от мисълта на човека, проектирал лостовете. Но те — тя погледна лицето на семафорния си инженер, — те вярваха, че мускулната контракция на ръката е единственото нещо, необходимо за управление на трафика. Сега хората от кулата стояха без работа, по големите табла пред началника на кулата червените и зелените светлини, които някога бяха обозначавали движението на влаковете на мили разстояние, сега бяха просто стъклени топчета — като онези стъклени топчета, за които други едни диваци бяха продали някога остров Манхатън.