Престолът от драконова кост

Това обаче не стана. Бандитите имаха преднина от десетина минути и конете им бяха отпочинали. Хората на херцога ги зърнаха веднъж — тъмни сенки, които се спуснаха по Лозовия хълм в равнината и се насочиха през ниските бабуни към пътя Велдхелм. Видът им изпълни с нови сили бойците на Исгримнур и те пришпориха конете надолу по склона към равнината. Оживлението им сякаш се предаде на конете и те даваха всичко от себе си. За един миг изглеждаше, че ще настигнат нападателите и ще ги връхлетят в гръб като буреносен облак, спускащ се над равнината.

Вместо това обаче се случи нещо странно. Както препускаха под слънчевата светлина, внезапно притъмня. След като в продължение на една миля хълмовете около тях оставаха притихнали и тъмни, Исгримнур вдигна глава и видя куп оловносиви облаци, кълбящи се в небето над главата им — огромен юмрук, който засенчваше слънцето. Чу се приглушен пукот и внезапно от небето започна да се сипе дъжд — в началото само пръскаше, после обаче заваля като из ведро.

— Откъде дойде това? — извика му Айнскалдир през съскащата пелена, която ги разделяше като завеса. Исгримнур нямаше никаква представа, ала бе силно разтревожен — никога не беше виждал от ясно небе толкова внезапно да се изсипва порой. Когато малко по-късно един от конете на хората му се подхлъзна в мократа сплъстена трева и се строполи, хвърляйки ездача си — който, слава на Ейдон, не се преби — Исгримнур извика на воините си да спрат.

Ето как се случи, че устроиха лагера си тук, само на левга от пътя Велдхелм. Херцогът се поколеба дали да не се върнат в манастира, ала хората и конете бяха изморени, а и пламъците, които се издигаха от покривите на сградите, свидетелстваха, че едва ли има за какво да се връщат. Раненият Айнскалдир обаче — който сякаш беше лишен от всякакви емоции, с изключение на присъщата си свирепост, макар херцогът да знаеше, че не е съвсем така — препусна обратно към манастира, за да прибере тялото на Хоув и да потърси нещо, което да подскаже самоличността или мотивите на нападателите. Понеже познаваше Айнскалдир и методите му, херцогът се бе съгласил бързо, при условие, че той вземе и Слудиг, който не беше толкова импулсивен. Слудиг беше прекрасен воин, ала ценеше живота си достатъчно, за да възпира буйния дух на Айнскалдир.