Войната на Калибан

Еринрайт беше променил играта. Ако разполагаше със свобода, щеше да е неудържима. Но сега трябваше да предположи, че всяко нейно действие ще бъде грижливо регистрирано и почти веднага ще бъдат предприети насрещни ходове. Само че Еринрайт и съюзниците му бяха просто хора и ако тя продължаваше да праща неспирен поток от искания и заявки, тиради и мрънкания, вероятно бе те да пропуснат нещо. Или пък някой да забележи повишената активност и да се поинтересува. Или пък, ако не друго, усилията ѝ можеше да развалят съня на Еринрайт.

С това разполагаше. Не беше достатъчно. Дългогодишната ѝ практика в деликатния танц на политиката и властта бе създала у нея очаквания и рефлекси, които тук не можеха да разгърнат истинската си форма. Забавянето ѝ късаше нервите и тя си го изливаше на всеки, за когото записваше в момента. Чувстваше се като музикант виртуоз, който е застанал пред пълна с хора зала и са му връчили тромба.

Не забеляза кога е изпила джина. Просто допря чашата до устните си, откри, че е празна, и осъзна, че не е за първи път. Бяха минали пет часа. Досега беше получила само три отговора на близо петдесетте пратени от нея съобщения. Това бе нещо повече от забавяне. Личеше нечия намеса.

Не беше осъзнала, че е гладна, докато не се появи Котияр с поднос, от който се разнасяше аромат на телешко с къри и диня. Стомахът на Авасарала се събуди с къркорене и тя изключи терминала.

— Току-що ми спаси живота — каза и посочи към бюрото.

— Идеята беше на сержант Дрейпър — отвърна той. — След като за трети път пренебрегнахте молбата ѝ.

— Не си спомням — поклати глава Авасарала, докато мъжът слагаше яденето пред нея. — А бе, на това чудо нямат ли прислужници? Защо ти носиш храната?

— Имат, госпожо. Аз не ги пускам тук.

— Това ми се струва малко крайно. Поизнервил си се, а?

— Както кажете.

Авасарала ядеше прекалено бързо. Гърбът я болеше и усещаше бодежи в левия си крак, който се бе схванал от дългото седене в една поза. На младини никога не ѝ се бе случвало. От друга страна пък, тогава не бе в състояние да насоли всеки голям играч в Обединените нации и да я вземат на сериозно. Времето ѝ отнемаше силите, но в замяна на това ѝ даваше власт. Тя смяташе, че сделката си струва.

Нямаше търпение да свърши с яденето и включи терминала още докато поглъщаше последните хапки. Чакаха я четири нови съобщения. Садър, Господ да благослови съсухреното му малко сърчице. Имаше съобщение от някого в юридическия съвет, когото не познаваше, и от друг, когото познаваше. Едно от Майкъл-Джон, което вероятно се отнасяше за Венера. Тя отвори съобщението от Садър.