Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Това имение е целият им свят — тихо каза Бандерс. — Самият аз съм виждал много извън границите му, повече, отколкото съм искал да видя, и ми се ще да им спестя това изпитание.
Лирна погали хрътките за последно, стана от стола и по-голямото куче изскимтя недоволно.
— Цената на благородната кръв е тази, че не избираме пътя си в живота, а само как ще вървим по него. Сега ще се оттегля, милорд. Вие вероятно искате да поговорите със семейството си.
Сълзите на Улис не я изненадаха, за разлика от благодарността ѝ.
— Не само мъдра, а и изпълнена със съчувствие — каза младата жена на идната сутрин, после се разхлипа отново, докато се сбогуваха на чакълената алея. — Нека Покойните бдят над вас, ваше височество.
Лирна се пресегна да я хване за ръката при поредния поклон.
— Стига, милейди. Наистина бих искала да дойдете с нас.
— Тат… баронът има нужда от мен. — Улис изтри с две ръце очите си и направи храбър опит да се усмихне. — Не мога да го оставя тук съвсем сам. А и една майка трябва да знае кога да пусне детето си, не мислите ли?
Лирна стисна ръката ѝ.
— Права сте.
— Мога ли да ви измоля едно обещание, ваше височество? — продължи Улис, преди Лирна да се е отправила към Стъпко. — Вие вече направихте повече, отколкото бих дръзнала да…
— Казвай — прекъсна я Лирна, после се усмихна, като видя как пребледня жената при острия ѝ тон. — Моля те.
Улис се приближи и прошепна:
— Не позволявайте васалният лорд да се докопа до него. Скрийте го, ако трябва, отпратете го отвъд морето, но не позволявайте да попадне в ръцете на баща си. — От плахата стеснителност нямаше и помен, лицето на Улис се беше разкривило в пристъп на майчина ярост.
Лирна стисна ръцете ѝ и я целуна по бузата, после ѝ прошепна на ухо:
— По-скоро лично ще убия онзи изнасилвач, отколкото да го допусна и на една миля от сина ти. Имаш думата ми.
Улис въздъхна с облекчение и отстъпи назад, протягайки ръка на Арендил, който стоеше намръщен до дядо си.
— Ела и се сбогувай с майка си.
Майка му може и да бе изпълнена с благодарност, но самият Арендил беше образ и подобие на младежко негодувание.
— Точно сега ли трябва да е? — попита намусено той. — Не може ли през зимата, или догодина?
— Арендил! — смъмри го майка му и отново протегна ръка.
Момчето се намуси още повече и изглеждаше готово да извади нов аргумент, когато дядо му го побутна напред.
— Не обиждай нейно височество с колебанието си, момче.
Давока сръчка планинското си конче към тях, повела друг кон за юздата, хубавата сива кобила, която лорд-маршалът беше предложил на Лирна при прохода.
— Дръж — рече тя и метна юздите на Арендил. Момчето сведе поглед към тях и сви устни.
— Имам си мой кон.
— Може би е малко едра за него — каза Лирна на Давока. — Имаме ли някое по-дребно конче, по-подходящо за дете?
— Мога да я яздя! — сопна се Арендил, сложи крак в стремето и се метна на седлото с лекота. — Просто казах, че си имам мой кон.
Улис се приближи, хвана ръката на сина си и я целуна. След миг Бандерс нежно я издърпа назад. Лирна видя как се зачервиха страните на Арендил и му обърна гръб.
— Бароне! Милейди! — каза тя, повишила глас, така че и кавалеристите наоколо да я чуят. — Благодаря ви за гостоприемството. Бъдете сигурни, че вашето сираче ще получи най-доброто възможно образование в кралския двор.
Бандерс прегърна дъщеря си през раменете и я придърпа към себе си, Лирна обърна Стъпко и поведе ротата към външните порти на имението.
Движеха се бързо и след три дни вече бяха на лагер в северните покрайнини на Урлиш. Лирна и Давока се бяха заели с обичайния си вечерен ритуал — мятане на ножове. Лонакската жена се бе сдобила с още ножове, вероятно от някой нищо неподозиращ брат при прохода, което позволи на Арендил да се включи в уроците въпреки очевидното си неумение с ножа.
— Момчето не е научено да се бие — каза Давока, когато последното хвърляне на Арендил мина далеч встрани от дънера, който използваха за мишена.
— Напротив! — отвърна Арендил. — Мога да яздя и да се бия с копие и меч. Дядо ме научи. Имаме уроци всеки ден, откакто станах на осем. Дори си имам моя броня, но не ми позволиха да я взема.