Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
„Защо рапторът не изяде втория котлет?“ През ума му минаха какви ли не причини: че животното не харесва говеждото, заради вкуса или защото е студено, че предпочита жива плът, че е усетил — готви му се капан, че е надушил Лекс или Тим, че го е видял…
Велоцирапторът бързо пристъпи напред, намери третия котлет, наведе се, вдигна глава и продължи нататък.
Тим затаи дъх. Сега динозавърът беше на по-малко от метър. Момчето виждаше как потрепват мускулите по хълбока му. Виждаше и засъхналата кръв по ноктите на горните му крайници. Виждаше браздите по петнистата му кожа, както и гънките по врата му, под долната челюст.
Велоцирапторът душеше въздуха. После рязко извърна глава и погледна право към Тим. От страх детето не смееше да си поеме дъх. От притеснение се бе вцепенило. Следеше движенията на окото на влечугото, което внимателно оглеждаше стаята и душеше въздуха.
„Видя ме“, рече си Тим.
После главата пак така рязко се обърна напред и животното продължи нататък към петия котлет. „Моля те, Лекс, не мърдай — мислеше си Тим, — каквото и да става, не мърдай, моля ти се…“
Велоцирапторът подуши котлета и го подмина. Застана пред отворената врата на хладилника. Тим виждаше парата, която се кълбеше през вратата и се стелеше по пода към краката на животното. Единият му огромен крак се повдигна, но отново се отпусна безшумно на пода. Динозавърът се колебаеше. „Много е студено — помисли си Тим. — Няма да влезе, усеща студа, няма да влезе, няма да влезе, няма да влезе…“
Динозавърът обаче пристъпи напред.
Първо се скри главата му, после тялото и най-сетне дебелата опашка.
Тим се втурна и се хвърли с цялата си тежест върху стоманената врата. Тя се затръшна, но прищипа края на опашката! Не искаше да се затвори! Велоцирапторът оглушително изрева. Тим без да иска се дръпна… опашката изчезна!
Той затръшна вратата и чу щракване! Ето, затвори се!
— Лекс! Лекс! — изкрещя момчето.
Чуваше се как рапторът блъска с тяло вратата, усещаше силните удари по стоманата. Знаеше, че от вътрешната страна има метална валчеста дръжка и ако рапторът я удари, вратата ще се отвори. Трябваше да я заключат.
— Лекс!
Сестра му вече беше до него.
— Какво да правя?
Тим се облегна на дръжката с цялата си тежест.
— На дръжката има щифт! Съвсем малък е! Намери го!
Велоцирапторът бясно изрева, но звукът беше заглушен от дебелата стомана. Той блъсна вратата с тялото си.
— Нищо не виждам! — извика Лекс.
Щифтът висеше под дръжката на вратата, окачен на тънка метална верижка.
— Но той е тук!
— Не го виждам! — изпищя момиченцето и Тим се досети, че то не е с очила.
— Тогава го напипай!
Момчето видя как сестра му протяга ръка, докосва неговата и търси щифта. Едва сега, когато беше толкова близо до него, той разбра колко е уплашена. Докато търсеше щифта, дишането й беше учестено. Велоцирапторът за пореден път се хвърли върху вратата и тя се отвори… Божичко, отвори се… но животното не бе очаквало това, дръпна се да се засили за нов удар, така че Тим успя пак да я затвори. Лекс панически заопипва дръжката.
— Намерих го! — извика тя и с разтреперани ръце промуши щифта през дупката.
Той се изхлузи и увисна на верижката.
— Отгоре, мушни го отгоре!
Момиченцето пак напипа щифта, хвана го за верижката, залюля го над дръжката и го пъхна в дупката.
Вратата беше заключена.
Велоцирапторът изрева. Тим и Лекс се дръпнаха от вратата, която продължаваше да се тресе от ударите на динозавъра. Пантите, които я придържаха към стената, скърцаха при всеки удар, но издържаха. Тим не вярваше, че е възможно животното да отвори вратата.
Рапторът беше заключен в хладилника.
Момчето въздъхна дълбоко от облекчение.
— Да вървим — каза то, хвана Лекс за ръката и двамата побягнаха.
— Жалко, че не ги видяхте — рече Дженаро, докато Грант го водеше към изхода на бункера. — Бяха поне трийсетина. Компита. Единственият начин да се отърва от тях беше да се промъкна в камионетката. След това застанаха на предното стъкло. Просто клечаха и чакаха като таласъми. Избягаха едва когато дойдохте вие.
— Те се хранят с мърша — обясни Грант. — Не биха нападнали същество, което се движи или изглежда силно. Нахвърлят се само на мъртви или почти мъртви животни, които не се движат.