Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Хардинг се качи по стълбата към покрива, като вземаше по две стъпала наведнъж, и без да се замисля, отвори широко вратата.
— Сатлър! — извика той.
Мъглата се носеше между пирамидите по покрива. Рапторите не се виждаха.
— Сатлър!
Беше толкова погълнат от мисълта за Ели, че късно осъзна грешката си. „Къде ли са отишли рапторите?“, рече си той. В следващия миг мощният преден крайник се стрелна към него, затръшна вратата, която притисна гърдите му, и той усети пареща болка. С неимоверни усилия се дръпна и затвори вратата, която затисна крака на животното.
— Тя е тук, вече е вътре — крещеше Мълдун от долния етаж.
Рапторът на покрива ръмжеше от болка, Хардинг открехна вратата, кракът се скри и той я затръшна и я заключи с металното резе. После се свлече на пода, останал без сили.
— Къде отиваме? — попита Лекс.
Намираха се на втория етаж на сградата за посетители. Движеха се по коридор със стъклени врати, който минаваше по цялата дължина на постройката.
— В контролната зала — отвърна Тим.
— А тя къде е?
— Някъде тук. — Момчето четеше табелите по вратите, край които минаваха. Изглежда, това бяха кабинетите на обслужващия персонал: УПРАВИТЕЛ НА ПАРКА… ТУРИСТИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ… ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР… РЕВИЗОР…
Стигнаха до стъклена преграда, на която пишеше:
До вратата имаше процеп за пластмасова карта, но Тим само я бутна и тя се отвори.
— Защо е отворена?
— Няма ток — обясни Тим.
— Защо отиваме в контролната зала? — попита сестра му.
— Да намерим радиостанция. Трябва да се свържем с някого.
Коридорът продължаваше и след стъклената врата. Тим си спомняше обстановката, защото я беше видял по време на обиколката. Лекс подтичваше до него. В далечината се чуваше ръмженето на рапторите. Изглежда, животните идваха насам. След малко децата ги чуха как се блъскат в стъклените стени на долния етаж.
— Те са тук, пред сградата… — прошепна Лекс.
— Няма страшно.
— Но какво търсят тук? — попита момиченцето.
— Не им обръщай внимание.
НАДЗИРАТЕЛ… ЛАБОРАТОРИЯ… КОНТРОЛНА ЗАЛА…
— Ето я — каза Тим и отвори вратата.
Спомни си, че и преди са влизали в контролната зала. В средата й имаше пулт за управление с четири стола и четири компютърни екрана. Залата беше полутъмна и се осветяваше единствено от екраните, по които се виждаха множество цветни правоъгълници.
— Къде е радиостанцията? — попита Лекс.
Но Тим съвсем беше забравил за радиостанцията. Пристъпи напред, загледан в компютърните екрани. Светеха! Това означаваше единствено…
— Сигурно някой е включил захранването.
— Пфу! — възкликна Лекс и се дръпна.
— Какво има?
— Бях стъпила на някакво ухо — каза тя.
Тим не беше забелязал никакъв труп, когато влязоха. Обърна се и видя, че на пода лежи само ухото.
— Направо отвратително — рече момиченцето.
— Не му обръщай внимание — каза Тим и пак се обърна към екраните.
— А къде е тялото? — попита Лекс.
— Сега нямаме време за това.
Той се приближи и се взря в монитора, по който се виждаха редици разноцветни етикети:
— Я не си губи времето, Тими — каза сестра му.
— Няма, не се тревожи.
И по-рано беше виждал сложни компютърни системи. В сградите, където работеше баща му, всичко се управляваше от компютри — от асансьорите и системите за охрана до отоплението и климатичните инсталации. Онези компютри в общи линии приличаха на този — по екраните им имаше цветни етикети, но те бяха по-лесни за разбиране. И обикновено имаха помощен прозорец, чрез който програмата подсказваше възможните действия на системата. Тук обаче Тим не виждаше такъв прозорец. Пак огледа внимателно екрана, за да се увери.
Но този път забеляза нещо друго. В горния ляв ъгъл на екрана примигваха някакви цифри: 10:47:22. Момчето се досети, че това е часовник. Оставаха само тринайсет минути, докато корабът… Но Тим повече се притесняваше за хората в хижата.
Чу някакво пращене и съскане. Обърна се и видя, че Лекс държи една от радиостанциите, натискаше и въртеше копчетата.
— Как работи това нещо? — попита тя. — Не мога да го включа.