Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

„Това не е прочут меч — помисли си. — Няма си име, но въпреки това е служил добре много години. Като мен всъщност. — Той се засмя тихо на себе си и неколцина от почиващите наблизо войници го погледнаха. — Никой няма да ме запомни, независимо от това колко дълго ще се споменават имената на Джосуа и Елиас. Но съм доволен от това. Правя, каквото господарят Усирис иска от мен — нима той е не по-малко смирен?“

И все пак понякога му се искаше от Небесата да могат да го видят, да видят колко предано се бие за един велик принц и как този принц зависи от него. Беше ли това прекалено високомерно за един ейдонит? Може би…

Нов тръбен зов долетя откъм хълма горе и прекъсна мислите му. Деорнот се изправи, нетърпелив да види какво се крои, и се закатери по барикадата. След миг се смъкна долу да си вземе шлема.

„Безсмислено е да получавам стрела между очите, ако мога да я избегна“.

Заедно с още няколко души внимателно се изкачи до най-горните дървета и надзърна през грубите наблюдателни процепи, които Слудиг и помощниците му бяха изрязали с брадвите си. Чуха силни викове: група ездачи се втурна откъм дърветата малко на изток право към събиращите се войски на Фенгболд. Имаше нещо различно в тях, но в бъркотията от мъгла, размахващи оръжия мъже и коне на Деорнот му трябваше известно време, за да разбере какво точно става.

— Давай, Хотвиг! — извика той. Хората около него подхванаха вика. Когато тритингите затрополиха по замръзналото езеро, бързо стана ясно, че се движат много по-лесно и ловко от хората на Фенгболд. Сякаш препускаха по твърда земя — толкова сигурна беше ездата им.