Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Видяхме, ваше височество. — Деорнот удари за пореден път вътрешността на шлема си с дръжката на меча, но вдлъбнатината беше твърде дълбока за такава проста поправка. Той изруга и го намъкна и така. Нямаше никакви резервни доспехи — Нови Гадринсет с мъка им бе доставил дори малкото въоръжение и дрехи, с които разполагаха, и ако хората на Хотвиг не бяха донесли собствените си нагръдници и шлемове, по-малко от четвърт от защитниците щяха да имат необходимото. Деорнот знаеше със сигурност, че няма никакви резервни доставки с изключение на това, което можеше да се вземе от убитите. Така че трябваше да кара със своя шлем, макар и повреден.

— Радвам се, че вече сте готови — каза Джосуа. — Трябва да използваме малкото си преимущество, преди пълчищата на Фенгболд да ни залеят.

— Щеше ми се само да имахме повечко от подковите на тролите. — Деорнот завързваше шлема си с безжизнените си, вкочанени ръце, ужасно непохватно. После опипа металните шипове, които стърчаха от подметките му. — Но използвахме всяко парченце метал, което можахме да отделим.

— Малка цена, ако ни спаси, без значение, ако не успее — каза Джосуа. — Надявам се, че предпочиташ хора, които могат да се бият на крака.

— Да — отговори Деорнот. — Поне имаме достатъчно почти за всички, дори след като снабдихме пастирите на Хотвиг.

— Добре — каза Джосуа. — Ако имаш минутка, помогни ми да сложим тези на Вятокрък. — Принцът се усмихна с нетипична за него открита усмивка. — Имах благоразумието да ги скътам вчера.

— Боже мой! — Деорнот го погледна стъписано. — За какво са ти?

— Не смяташ, че ще гледам боя отдалеч, нали? — Усмивката на Джосуа се стопи. Той изглеждаше искрено изненадан. — Тези храбри мъже се бият и умират на леда заради мен. Как бих могъл да не застана до тях?

— Но точно това е причината. — Деорнот се обърна към Сангфугол и Странгиард, но те просто засрамено гледаха настрана. Деорнот предположи, че вече са обсъждали този въпрос с принца и са загубили. — Ако нещо се случи с теб, Джосуа, всяка победа ще е безсмислена.

Джосуа го погледна с ясните си сиви очи.

— О, това не е вярно, приятелю. Забравяш, че Воршева сега носи нашето дете. Ти ще защитаваш нея и детето ни, както обеща. Ако днес победим и не оцелея, за да се радвам на победата, знам, че ти грижливо и опитно ще поведеш народа ми. Хора ще се стекат към нашите граници — хора, които дори няма да знаят или да се интересуват дали съм жив, или не, но ще дойдат при нас, защото се борим с брат ми, краля. И Изорн скоро ще се върне, сигурен съм, с хора от Хернистир и Римърсгард. А ако баща му Исгримнур намери Мириамел — е, зад какво по-законно име ще намериш да се биеш, ако не зад внучката на крал Джон? — Той погледна Деорнот в очите. — Стига, Деорнот, не прави такава сериозна физиономия. Ако Бог е пожелал да сваля брат си, никой рицар и стрелец на света не може да ме убие. Ако не — е, няма къде да се скриеш от съдбата си. — Той се наведе и вдигна десния преден крак на Вятокрък. Конят помръдна нетърпеливо, но не се дръпна. — Освен това, приятелю, в този момент светът е много деликатно балансиран. Хора, които виждат принца си сред тях, не са помолени да жертват живота си за човек, който не оценява тази саможертва. — Той намести кожената обувка с подметка от гьон с шипове на копитото на Вятокрък, после уви дългите връзки около глезена на коня. — Така че не спори с мен. — Каза го, без да вдигне поглед.