Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
Тъй ужасна и грозна бе гледката на разлагащия се труп, извисил се над тях, че името на Мина пресекна в гърлата на хората. От дракона на талази се носеше воня на смърт, а заедно с нея връхлиташе отчаянието, което бе още по-лошо и от драконовия страх, понеже страхът понякога подклажда куража, ала отчаянието отнема и последната капчица надежда в сърцето. Мнозина не можеха да устоят на тази гледка по-продължително, свеждаха глави и потъваха в картината на собствената си смърт, която щеше да бъде болезнена и ужасна.
Дочула виковете на отпадналите духом, Мина сякаш се смили над тях и реши да им предаде малко от собствената си сила. Тя започна да пее същата песен, която бяха чували толкова пъти, ала вече казваща нещо съвсем различно:
Песента й успя да потуши страховете и да прогони отчаянието. Войниците закрещяха отново името й, започнаха да се кълнат, че ще я накарат да се гордее с тях. Мина им даде знак, че е време да се заемат отново със задълженията си с вяра и упование в Единия бог. Тълпата постепенно се разпръсна с името й на уста.
Чак тогава тя се обърна към свещенослужителката, която през цялото време бе държала копието вместо нея, и взе оръжието от ръката й.
Одила моментално отдръпна пръсти и ги скри зад себе си.
Водачката вдигна наличника на шлема си.
— Покажи ми — каза тя.
— Не, Мина — измърмори Одила, като мигаше, за да не позволи на сълзите да потекат. — Не искам да те товаря излишно…
Момичето взе ръката й и я поднесе към светлината. Дланта на соламнийката бе окървавена и почерняла, сякаш я бе извадила от огъня.
Мина вдигна ръката й и я докосна с устни. Плътта тутакси започна да заздравява, макар раните да бяха оставили непоправими белези. Водачката целуна Одила и безмълвно й пожела щастие.
След това отново взе копието и погледна към мъртвия дракон.
— Готова съм.
Откъм тотема се протегна образът на нечия безсмъртна ръка. Мина се покачи в дланта й, ръката я издигна от земята и понесе внимателно във въздуха. Ръката на богинята я издигаше все по-високо — по-високо от върховете на дърветата и струпаните един върху друг черепи, за да я отнесе до мъртвия дракон. Мина се прехвърли и го възседна. Трупът нямаше нито седло, нито юзди, не и такива, които някой можеше да види.
На източния хоризонт се появи друг дракон и бързо се понесе към Санкшън. Хората закрещяха от ужас, помислили, че виждат Малис. Мина просто стоеше, възседнала мъртвото създание и очакваше.
Когато приближаващият дракон най-сетне се приближи, ужасените викове се превърнаха в радостни възгласи. Името „Галдар“ се понесе от уста на уста. Силуетът на рогата му глава на фона на изгряващото слънце нямаше как да бъде сбъркан.
Минотавърът държеше в ръка чудовищно копие, което обикновено използваха забито в земята, за да предпазва позициите на защитниците от връхлитащата кавалерия. Тежестта му не представляваше проблем за него. Държеше го с такава лекота, с каквато и Мина държеше своето драконово копие. В другата ръка пък държеше юздите на своя дракон, синия Бръснач.
Галдар издигна копието и го размаха предизвикателно, след което нададе рев — могъщия боен вик на минотаврите. Думите на този вик бяха древни и призоваваха бог Саргас да бъде щит на война, произнесъл името му, да закриля тялото му, ако падне в бран, и да го премаже с един удар, ако помисли да отстъпи. Галдар нямаше представа откъде идваха тези думи, макар и да ги крещеше с пълно гърло. Предполагаше, че можеше да ги е чувал още като дете. Изненадваше се, че излизат от собствената му уста, но пък бяха на място и това му стигаше.
Мина вдигна наличника си, за да го поздрави. Бялата й като хартия кожа бе в рязък контраст с черната броня на шлема. И нейните очи искряха с нескрито вълнение. Галдар се взря в кехлибареното им огледало и за пръв път видя, че отражението му не прилича на обикновено насекомо, уловено в разтопено злато. Сега приличаше на себе си, на неин приятел, на верен съратник. Прииска му се да заплаче. Навярно дори от очите му се откъснаха няколко сълзи. Дори и да бе така обаче, желанието му за война прогори всяка сълза, преди да е успяла да си проправи път навън.