Драконите на изчезналата луна [bg]

Одила моментално отдръпна пръсти и ги скри зад себе си.

Водачката вдигна наличника на шлема си.

— Покажи ми — каза тя.

— Не, Мина — измърмори Одила, като мигаше, за да не позволи на сълзите да потекат. — Не искам да те товаря излишно…

Момичето взе ръката й и я поднесе към светлината. Дланта на соламнийката бе окървавена и почерняла, сякаш я бе извадила от огъня.

Мина вдигна ръката й и я докосна с устни. Плътта тутакси започна да заздравява, макар раните да бяха оставили непоправими белези. Водачката целуна Одила и безмълвно й пожела щастие.

След това отново взе копието и погледна към мъртвия дракон.

— Готова съм.

Откъм тотема се протегна образът на нечия безсмъртна ръка. Мина се покачи в дланта й, ръката я издигна от земята и понесе внимателно във въздуха. Ръката на богинята я издигаше все по-високо — по-високо от върховете на дърветата и струпаните един върху друг черепи, за да я отнесе до мъртвия дракон. Мина се прехвърли и го възседна. Трупът нямаше нито седло, нито юзди, не и такива, които някой можеше да види.

На източния хоризонт се появи друг дракон и бързо се понесе към Санкшън. Хората закрещяха от ужас, помислили, че виждат Малис. Мина просто стоеше, възседнала мъртвото създание и очакваше.

Когато приближаващият дракон най-сетне се приближи, ужасените викове се превърнаха в радостни възгласи. Името „Галдар“ се понесе от уста на уста. Силуетът на рогата му глава на фона на изгряващото слънце нямаше как да бъде сбъркан.

Минотавърът държеше в ръка чудовищно копие, което обикновено използваха забито в земята, за да предпазва позициите на защитниците от връхлитащата кавалерия. Тежестта му не представляваше проблем за него. Държеше го с такава лекота, с каквато и Мина държеше своето драконово копие. В другата ръка пък държеше юздите на своя дракон, синия Бръснач.

Галдар издигна копието и го размаха предизвикателно, след което нададе рев — могъщия боен вик на минотаврите. Думите на този вик бяха древни и призоваваха бог Саргас да бъде щит на война, произнесъл името му, да закриля тялото му, ако падне в бран, и да го премаже с един удар, ако помисли да отстъпи. Галдар нямаше представа откъде идваха тези думи, макар и да ги крещеше с пълно гърло. Предполагаше, че можеше да ги е чувал още като дете. Изненадваше се, че излизат от собствената му уста, но пък бяха на място и това му стигаше.

Мина вдигна наличника си, за да го поздрави. Бялата й като хартия кожа бе в рязък контраст с черната броня на шлема. И нейните очи искряха с нескрито вълнение. Галдар се взря в кехлибареното им огледало и за пръв път видя, че отражението му не прилича на обикновено насекомо, уловено в разтопено злато. Сега приличаше на себе си, на неин приятел, на верен съратник. Прииска му се да заплаче. Навярно дори от очите му се откъснаха няколко сълзи. Дори и да бе така обаче, желанието му за война прогори всяка сълза, преди да е успяла да си проправи път навън.