Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Най-добре тази нейна страст към командването личеше в отношенията със сина и и с приятеля и. Синът и Джанмария беше слабичък младеж с бяло, посърнало, изкривено лице и сини очи, мътни и замаяни. Неврастеник първо качество, яростен пушач, як пияч, на моменти по-гальовен от котка, друг път по-свиреп от тигър, големият му проблем беше да измъква пари от майка си. Но нека ви обърна внимание: тя беше скъперница, а сцените бяха на дневен ред.
Той крещеше, хулеше, проклинаше, крачейки нагоре-надолу из гостната; тя седеше неподвижна в креслото, ведра, усмихната, непреклонна, все едно той не е неин син, а тя - негова майка; приличаха на двама актьори в дует на авансцената; едно време тя е изпълняла всяка вечер тези дуети. Накрая той казваше:
- Отивам си, махам се от къщи, отивам да работя - като на думата „работя“ придаваше заплашителен смисъл.
Тя питаше:
- Къде отиваш? Какво ще правиш? Та ти не умееш да правиш нищо, бедно мое момче.
Тогава той отвръщаше:
- Вината е твоя, защото не ме накара да уча.
А тя:
- Нямаш нужда от това, ти си син на майка, която не те лишава от нищо.
- Нищо? Ха-ха-ха-ха.
Наблюдавах я тъй спокойна и бодра, с всичките и къдрици и бенки на подходящото място, и ми минаваше мисълта, че тя отказва пари на сина си заради удоволствието да предизвиква тези сцени, а после да им се радва като на серенади. И накрая постигаше целта си: Джанмария, изтощен, падаше на колене пред нея, прегръщаше я, хълцайки от нерви, и в заключение не се добираше до нищо.
С приятеля си следваше друга система, защото той беше друг характер. Въпросният приятел, един побойник от Трастевере, се казваше Марчело. Мургав и къдрокос, добре сложен, с кръгла глава, съвършено лице, малки уши, бил е модел; обикаляйки студията, и се беше залепил като от занаята; за да скрие от себе си и от другите, че живее от хитрост. Минаваше за художник. Не знам госпожа Олимпия къде го беше намерила, но един хубав ден го настани в стаята на терасата, навес, приспособен за ателие, и започна да разказва наляво и надясно, че си прави портрет при художника Силенци. Жалко обаче, че художникът Силенци и правеше портрета най-вече нощем, когато нямаше светлина.
В ателието се отиваше по вътрешна дървена стълба, точно над моята стая. Тя държеше ключа от портичката на върха на стълбата. Често нощем се будех от скърцането: госпожа Олимпия се качваше при художника Силенци, за да работи над портрета и. А как контролираше този Марчело, по характер пълна противоположност на сина и: толкова спокоен, колкото другият нервен; толкова нечувствителен, колкото другият емоционален; толкова тъп, колкото другият интелигентен? Държеше го чрез самолюбието на нещастника, син на бедняци, разчитащ на външността си, защото иска да изглежда такъв, какъвто не е; унижаваше го и му напомняше постоянно кой е и че никога няма да бъде друг.
Един ден тя ме повика да сервирам в ателието чай от лайка, какъвто консумираше в големи количества. Чух я да казва:
- Имаш измамно самомнение, мислиш се за какъвто не си. Да не говорим за рисуването ти, не знаеш откъде се започва. Но поне внимавай в маниерите, те са показателни.
- Какви маниери?
- Маниерите. Даваш ли си сметка например, че не знаеш как да се храниш?
- И кой го казва?
- Аз го казвам. А ръцете, някога обръщал ли си им внимание?
- Какви ръце?
- Твоите. И походката. Поглеждал ли си се в огледалото как вървиш?
Той се вторачи в нея с поглед на животно, което не разбира, побесняло и безсилно. После промълви:
- Казваш, че ме обичаш, а ми говориш така.
В този момент се изкашлях и влязох решително с подноса.
Ала работата с портрета в крайна сметка не вървеше, стана ясно дори за нея, чийто живот бе изпълнен с подобни сюжети. Още повече, че синът и нямаше нужда от много време, за да разбере що за художник е Марчело. Един ден на масата, след като тя му отказа пари, той и заяви ясно: