Нови римски разкази [bg]

Още ли си говорите на вие? Хайде, говорете си на ти.

Помислих си: „Госпожа Кукловод и този път успя“.

Ала, както се казва, дяволът прави гърнетата, но не и капаците. Гърнето на госпожа Олимпия нямаше капак, вря известно време и извря. Тя поиска да бъдат приятели и видяхме, че успя; но не предвиждаше да станат най-добрите приятели, неразделни, свързани с двоен конец като завистниците. За Марчело беше ясно: синът на госпожа Олимпия е едни гърди пред обичайните познати. На Джанмария, струва ми се, Марчело му беше удобен: отегчен безделник, посредством Марчело той влизаше в контакт с непозната за него среда. Всъщност те си паснаха, винаги заедно, винаги заети, винаги съучастници, ден и нощ. Да не забравя, по повод на нощта: тези двамата започнаха да излизат заедно, без госпожата, естествено. Мотаеха се из нощните локали и по малките часове посещаваха един кафебар около Виа Венето, където се случваше от всичко по малко: девойки между киното и тротоара, пияни американци, вариететни артисти, шофьори и портиери на големите хотели, всички те заедно правеха „живота“, както се казва. При това тяхно голямо приятелство госпожа Олимпия не успя да постигне едно: да си говорят на ти; продължаваха на вие.

Научавах всичко, докато сервирах на масата, естествено. Сега там не се говореше повече за приятелство. А госпожа Олимпия, макар и без да премести една къдрица или бенка, все така приветлива и усмихната, се информираше кисело как си прекарват деня. Те отговаряха неохотно, без да я питат как тя е прекарала своя. Ако я бяха попитали, нямаше да се затрудня да отговоря аз вместо нея: крачейки напред-назад из гостната като гладна лъвица, изкачвайки се от време на време по стълбата към навеса, слизайки и отново връщайки се към краченето. С две думи, тя излизаше от кожата си, защото вече не успяваше да ги измъчва така добре, както преди: бяха се измъкнали от властта и, бяха станали независими. И тогава изведнъж се видя, че за госпожа Олимпия най-важното е да командва, и ако то и се изплъзне, е готова да прати по дяволите дори и любовта.

Една нощ двамата бяха излезли, както обичайно, и се прибраха не много късно. Но не бяха сами. С моето тренирано ухо на стар камериер от занаята, дочух и два женски гласа, ясни, сребристи, звънливи, гласове на млади жени. Пуснаха грамофона, от шума от крака разбрах, че танцуват. После се появиха бавните спокойни стъпки на госпожа Олимпия по стълбата. Не и отвориха веднага, не знам защо. Но щом отвориха, настъпи краят на света, все едно с нейната поява в ателието то се превърна в сцена на оперен театър: всички актьори пееха едновременно, всеки за своя сметка, с пълно гърло. Имаше викове, спорове, леки стъпки и после, внезапно, острият писък на жена, получила плесница. Последва удар от затворена със сила врата -входната. След туй стъпките на госпожа Олимпия надолу към стаята и. Едва тогава можах да заспя.