Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Той разглеждаше лицето й и може би видя, че нещо се бе променило. Неговото изражение бе объркано и Кат, за пръв път след тяхната изпълнена с взаимна жлъч раздяла, изпита съжаление към него. Твърде зает лекар в спешното отделение, повторно женен също за лекарка, чийто живот вероятно бе също толкова напрегнат; прекалено кратък меден месец, преди новата му съпруга да забременее.

— Мисля, че това е страхотна идея – каза той.

— Благодаря – каза тя. И все още се чувстваше твърде развълнувана, тъй като очите й се насълзиха, а може би, помисли си тя, неговите също.

След това набра номера на баба си. „Здравей“, каза тя на френски колкото може по-весело. След това сподели на баба си половината истина. За това, че рокля, същата като друга една от вилата в Корнуол, бе подарена на музея. Тъй като баба й притежавала дубликата, Кат се питала дали баба й знае нещо за австралийската версия. Кат я помоли да разгледа снимката, която й бе изпратила на мобилния телефон.

Баба й се забави с отговора си.

— Знам тази рокля – каза тя непринудено. – Онази в Корнуол ми е подарък от Катерин Диор. Но другата… бе моя. Продадох я, след като майка ти умря, и знаех, че ще трябва да те отгледам. Тя бе моята застраховка – пари за училищни такси. Или в случай че нещо станеше с мен и нямаше да мога повече да се грижа за теб.

— Сигурно е било трудно да се разделиш с толкова красива рокля – прошепна Кат.

— Така беше – отвърна баба й и изхълца, а Кат също се разплака.

— Обичам те – каза накрая Кат.

— Ти си всичко за мен – бе отговорът на баба й.

И Кат разбра какво трябва да направи за жената, която също бе всичко за нея.

Нае кола и потегли на юг. Трябваше да говори с онази жена, Пенроуз, която още живееше в Корнуол.

Когато Кат подкара по лъкатушната алея, жената – която настояваше да я наричат Марго – изглежда, я чакаше, облегната на колоната на градинската порта, с цигара в лявата ръка.

Кат излезе от колата. В чест на баба си – която и да бе тя – бе облякла една от роклите на Диор – копринена, без презрамки, до коляното, със сини рози на наситено сапфирен фон.

— Отново се върна – каза Марго хладно. – Трябваше да се досетя, че си упорита.

— Защо? – попита Кат. – Защо е трябвало да знаеш това за мен?

— Да се поразходим – Марго тръгна напред едва ли не чевръсто, без да дочака да види дали Кат я следва.

Отидоха при езерото, над което висеше въжен мост като обърната дъга.

— Срещнах се с Никълъс Крофърд – каза Кат, докато гледаха водата.

Искаше й се жената до нея да се сепне, както сигурно щеше да направи, ако наистина беше Скай Пенроуз. Но може би бе направена от закалена стомана, защото нито тялото, нито лицето й трепнаха в отговор на думите на Кат. Или може би имаше друга причина за нейното самообладание.

— Прочетох дневника му за войната – продължаваше да настъпва Кат. – Сърцераздирателен. Толкова много е обичал жена на име Скай Пенроуз. По-скоро завиждам, защото не мисля…