Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
В този момент не исках да споделям мислите си с никого. Бяхме победили, да. Но „войната“, защото това си беше война, за мен не беше свършила. Предстоеше още една битка, трябваше да се спечели още една победа — победа, която дължахме на мъртвите и на още неродените.
— Благородни Амалрик Антеро, рицарю Дженъс Кетер Грейклок, станете!
Двамата с Дженъс бяхме в двореца на Градската управа. Не беше минала и седмица, но за Ориса сякаш беше минала цяла епоха. Старата гвардия, която смяташе себе си за победила, беше изчезнала от коридорите на властта. Сега на председателското място седеше Еко. Два дни след описаната вече битка Сишон беше съобщил, че е заболял тежко и заминава на интензивно, тайно лечение. Поддръжниците му си бяха намерили подобни извинения и също бяха напуснали града.
Три дни след битката извънредното положение бе отменено и Ориса започна да се връща към нормалното си състояние. Но имаше промени: една от най-забележителните беше даването на рицарско звание на Дженъс. След церемонията той малко иронично отбеляза, че рицарството не е наследствено, и гръмогласно заяви:
— Очевидно те не могат да рискуват потомството на един гаден мелез като мен да им създава неприятности в бъдеще. Ако имам потомци, разбира се. Но все пак съм доволен от тази чест, понеже, както всички знаем, светът ще свърши с моята смърт или преобразяване.
После заедно с Рейли и сержант Мийна пихме за новите му рицарски шпори.
Най-важната промяна обаче беше премахването на жестокия гнет на жреците. Тези от лагера на Касини вече не се виждаха никакви: Всъщност никой от жреците не се появяваше в града с онази пищност, която демонстрираха в миналото. Джениандър, Превотант и тяхната пасмина сигурно се чудеха какъв ще бъде новият ред и дали биха могли да го контролират.
Гамелан се беше върнал и сега беше говорител на жреците. Седеше на пейката до Еко. Внимателно бяхме изслушали словото му и сега, прави, чакахме последните думи на Еко. Зад нас се тълпяха поддръжниците ни — от Рейли до Маларен и изглежда, поне половината население на Чипсайд.
— Съветът — каза Еко, — след задълбочено обсъждане и допитване до добрите отвъдни сили, реши че Ориса обявява Голямо пътешествие, което има за цел да обедини мъжете и жените на този град с легендарните създания от страната, известна като Далечното царство. За целта ние нареждаме на всички граждани на Ориса и на всички земи под нейна опека да снабдят благородния Антеро и рицаря Грейклок с всичко необходимо за успешното изпълнение на тяхната задача. Ние обявяваме поход, мирен поход, който ще тури началото на нова златна ера.
— Благородни Антеро… рицарю Грейклок! Вървете и намерете Далечното царство.
ПОСЛЕДНОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
ГРАДЪТ НА ДУХОВЕТЕ
Бяхме само двайсет души, но всичките бяхме яки, млади и здрави. Имахме една цел — Далечното царство и едно правило — никога да не вършим очакваното. Добре беше, че участието си в тази експедиция схващахме като отиване на война, защото от времето, когато напуснахме Ориса след последната зимна буря, та докато слязохме на Пиперения бряг и после достигнахме до притоците в горното течение на реката, нищо не беше нито мирно, нито нормално.
Когато тайно се качихме на един от новопостроените ми търговски катамарани в устието на Ориса, чийто капитан беше Л’юр, всички почувствахме нещо необичайно в начина, по който се събрахме — като духове, които се струпват около есенен огън. Бързо преминахме през Тясното море и слязохме на няколко левги от страната на крайбрежните жители. Двамата с Дженъс бяхме решили да посетим Черната акула, да го уведомим за присъствието си на негова земя, да получим малко продукти, от които имахме нужда, и да го помолим и той, и неговите хора да не разгласяват за нашето присъствие. Разтоварихме багажа на брега и започнахме да стягаме снаряжението си, а Л’юр бързо откара кораба обратно в морето, за да не се разбере къде сме слезли. На всеки човек се падаха по две мулета, омагьосани да не издават нито звук. Натоварихме на тях броните си, продуктите и богатите дарове, предназначени за раздаване в Далечното царство. Отнасяхме се с животните като със скъпоценности, дори бяхме включили в групата двама опитни и всеотдайни към животните коняри.
Оставихме всичко в опитните ръце на Мийна и двамата с Дженъс тръгнахме към селото на Черната акула. За щастие зората настъпи преди да го достигнем, защото можехме да минем дори през центъра му, без да го забележим — селото и цялото му население бяха изчезнали. Колибите бяха разрушени и изгорени, но не се виждаха никакви следи от насилие. Претърсихме бреговете на морето и на реката и намерихме само едно четириместно кану, потопено до малкия кей. Попитах Дженъс какво мисли, че се е случило. Той поклати глава. Нищо не знаеше. После нагази в реката и ме помоли да му помогна да измъкне потопеното кану. Озадачен, сторих това, което искаше. Той извади кинжала си, отцепи няколко трески от кануто и ги прибра в чантата на колана си. Върнахме се при групата и потеглихме.