Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Все още би могъл Да го правиш.
— Какво?
Крачеше разсеяно, загледан пред себе си.
— Да работиш като електротехник. Бог знае колко хора тук имат такива проблеми. На бас се хващам, че биха се зарадвали, ако им помогнеш.
Той й хвърли бърз гневен поглед и пак се втренчи напред.
— Гърбът ми.
— Просто не прави нищо, което би ти навредило. Сигурна съм, че и много други неща би могъл да правиш. Инсталациите на половината обитатели на тази сграда са претоварени — стари кабели, некачествени уреди… Можеш да пообиколиш и да огледаш…
— Дявол да го вземе, момиче, ако искаш да се отървеш от мене, просто ми го кажи! — внезапно се разгневи той и сви юмруци. — Няма да обикалям и да врънкам хората да ми дадат работа. Искаш да ми кажеш, че парите, които получавам, не стигат, така ли?
— Не, татко. — Едва прехвърлил петдесетте, той започваше да се превръща в свадлив старец. Прииска й се да го погали, но не посмя… — Не, татко. Просто ми хрумна. Просто би ми се искало да те видя…
— Полезен? Аз съм си полезен за себе си, момиче. А ти си гледай твойта си работа.
Стигнаха до местенцето си мълчаливо. Дългия Джоузеф седна на леглото и дълго време оглежда критично пантофите си, а в това време Рени наля две чаши с разтворимо кафе. Когато таблетките се разтвориха напълно, подаде едната чаша на баща си.
— Мога ли да те попитам нещо или смяташ да се мусиш цяла вечер?
— Какво? — погледна я той над чашата си.
— Как изглеждаше онзи мъж пред нашия блок? Спомняш ли си? Онзи, дето си го видял да чака в колата вечерта, когато дойде !Ксабу.
— Откъде да знам? — сви рамене той и взе да духа кафето си. — Тъмно беше. Беше с брада, с шапка. Защо питаш?
Мъжът, който я следеше като сянка, беше без брада, но това нищо не доказваше — всеки може да се обръсне.
— Аз… притеснена съм, татко. Май някой ме следи.
— К’ви са тез глупости, — намръщи се той. — Що ще те следи? Кой?
— Не знам. Но… но може и да съм ядосала някого. Опитвам се да разбера какво се случи със Стивън. Разследвам на своя глава.
— Що за щуротии дрънкаш, момиче? — заклати глава все така намръщен Дългия Джоузеф. — Кой те следи? Някой откачен доктор ли?
— Не — обгърна тя с длани чашата си, странно зарадвана на топлината въпреки горещия ден. — Според мен с него се с случило нещо в мрежата. Не мога да го обясня, но така мисля. Затова ходих да се видя с бившата си преподавателка.
— И какво ти помогна тая дърта бяла вещица?
— Дявол да го вземе, татко, опитвам се да разговарям с теб! Не знаеш абсолютно нищичко за доктор Ван Блийк, така че просто млъкни!
Той понечи да стане и разля кафето си.
— Да не си посмял да станеш! Говоря ти за нещо важно. Ще ме изслушаш ли? Аз не съм единствената роднина на Стивън — той е твой син.
— И тази вечер ще отида да го видя.
Дългия Джоузеф преливаше от накърнено достойнство, независимо че това щеше да е едва петото му посещение, и то благодарение на настоятелните подканвания на Рени. Все пак се отпусна отново върху леглото, нацупен като нахокано дете.
Разказа му, каквото сметна за необходимо, като пропусна по-мистериозните моменти, и изцяло премълча преживяното през последния час в „При господин Дж.“. Беше достатъчно възрастна и прекалено самостоятелна, за да и забрани някой да се занимава с всичко това, но не пренебрегна възможността той да реши да я предпази от самата нея, повреждайки комуникатора й например или някаква друга апаратура, след като пийне и си припомни, че отчасти произхожда от войнствените зулуси. Ако се наложеше, можеше да продължи разследването и на работното си място, но вече бе намесила политехниката повече, отколкото й се искаше, пък и беше доста изостанала с работата заради болестта.
Когато приключи, Дългия Джоузеф остана странно умълчан.
— Не се учудвам, че за малко не си се претрепала, като бачкаш по цял ден, а после се блъскаш с тая каша — обади се той най-сетне. — За мене това е пълна лудост. Нещо в някакъв си компютър да разболее момчето? Никога не съм чувал такова нещо!
— Не знам, просто ти споделям какво мисля и какво правя. Нямам никакви доказателства.
„Освен някаква размазана снимка на град — помисли си тя. — И то само защото взех и комуникатора си при Сюзън. И само защото не си бях вкъщи, когато избухна пожарът.“
— Мислиш, че някой е дошъл и ни е подпалил апартамента? — каза неочаквано баща й, сякаш прочел мислите й.
— Ами… не знам. Не ми се ще да мисля, че е толкова сериозно. Иска ми се да вярвам, че става въпрос за обикновен пожар — нали разбираш, нещастен случай.
— Ако си се забъркала, с когото не трябва, могат да те ликвидират. Знам го, момиче. Виждал съм го.